45
Аксел вървеше по пътеката покрай брега на езерото Согнсван. Държеше се по-далече от многолюдните места. Не знаеше защо, но не искаше да го видят. Току-що бе изпратил два есемеса — единия на Мириам, другия на Бие — и бе изключил телефона си.
Долу в града валеше дъжд. Изкачил се високо в планината, Аксел откри, че там вече бе паднал и сняг. Пътечките около езерцето Бланкван бяха покрити с тънък бял килим, бляскащ под светлината на ниско увисналото слънце. Той дори усещаше неопределения аромат на зимата, но сред калуната все още се мяркаха миниатюрни храстчета черна боровинка със сбръчкани плодове. Тук-там по снега се виждаха пресни следи. Ако се съдеше по всичко, бяха от лос. Преди Аксел се бе натъквал много пъти на лосове. Доста близо до това място той бе съблякъл веднъж Бие, която се бе опряла на ствола на повален бор, и я бе обладал отзад и тогава изведнъж по склона към тях се бе спуснал женски лос. Той бе спрял на два метра от тях, бе постоял, душейки и вглеждайки се, и в един момент бе изглеждало, че се готви да нападне. Изведнъж обаче се бе втурнал настрани и бе изчезнал от погледа им, а след него — и две лосчета. На следващия ден той бе разказал това на Ула. Бяха седели в кабинета му, бяха пили кафе и бяха очаквали първите пациенти. "Нали си спомняш какво, като кум на сватбата ви, казах в речта си? — коментира разказа му Ула, изобразявайки на лицето си най-наивна усмивка. — На нито едно животно няма да му хрумне да те нападне, докато поднасяш жертва на Пан." Ула бе най-добрият му приятел, но и на него Аксел не бе разказал за онова, което се бе случило с Бреде.
Спря до планинското езерце. Не бяха изминали повече от две седмици, откакто се бяха къпали там с Мириам. Той видя отново как тя излизаше от водата — приближаващо се към него голо бяло тяло. Как полунашега, полусериозно му бе казала, че иска да го заведе в местата, където се бе родила. Да го отведе в къщата до морето, до която се пътувало дълго от най-близкия град — Каунас.
Изкатери се на върха на възвишението и се спусна от другата страна. Приближи се до колибата от смърчови клони. Постоя малко, разглеждайки я. В колибата нямаше никого. Той запали фенерчето и надзърна вътре. Върху сгънатото вълнено одеяло се търкаляха бирена бутилка, отворен пакет виенски кренвирши и вестник. Той го разгърна. Бе "Дагбладет" от преди два дни. В долния ъгъл имаше снимка на инспектора, който го бе разпитвал: "Нови следи по случая за мечите убийства няма".
Отдръпвайки се малко настрани, той седна на влажния мъх на отсрещния склон и се опря в боров ствол. Така седеше, без да мърда, и тъмнината постепенно го обгръщаше. Изглеждаше съвсем невероятно Бреде да се появеше там. Аксел обаче бе сигурен, че това щеше да се случи. Вслушваше се в есенната вечер — в шепота на короните на дърветата и в полета на самолет към летище "Гардермоен". След това настъпи тишина. Ако някой се приближеше до колибата, той щеше да го чуе още отдалече.
Мина полунощ. В падината зад него се изви вятър. Температурата падна, със сигурност, под нулата. Луната изплуваше от време на време иззад облаците. Аксел се загърна плътно в якето си, но не му стана по-топло. Поседял още няколко минути, той се надигна и тръгна към колибата. Легна в нея, завил се с миришещото на плесен вълнено одеяло. През процепа в найлона се виждаше парче черно небе. "Бреде имаше достатъчно възможности да поеме отговорността за постъпката си, Аксел. Въобще не му помага това, че му прощаваш за онова, което е направил." "Не го отпъждай от вкъщи, моля те! Бреде не искаше." Когато баща му бе отговорил, гласът му бе звучал сдържано, но Аксел бе усетил в него сдържания гняв — нещо, което можеше да предизвика взрив, ако той направеше погрешна стъпка, взрив, който щеше да го разкъса на парчета. Не бе посмял да каже нищо повече и тогава баща му бе поставил ръката си върху рамото му: "Оценявам това, че искаше да го защитиш, Аксел. Ти си добро момче. Винаги ще си отговорен за постъпките си. Знай обаче, че няма прошка за някои деяния".
"Бреде — помисли си Аксел, лежейки сега в колибата, — не исках да стане така! И когато лежа тук и се взирам в тъмнината, ми се привижда тъничка пелена, отделяща твоя живот от моя. Достатъчно е само леко подухване, за да стана такъв, какъвто си ти, и да няма връщане назад."
Може би бе заспал. Изведнъж процепът в найлона бе закрит от нещо, от някакво лице. Той трепна и се измъкна с гърба навън. Изправил се, чу отдалечаващите се стъпки. Видя изчезващата между дърветата сянка.
— Стой! — извика той и се втурна да я гони.
Спря на възвишението и се ослуша — малко пред него някой бягаше по посока на езерцето. Той се втурна натам с всички сили, оплете се в калуната и се спъна.