Силуетът на бягащия се появи пред него, до обърнатата лодка, подмина я и продължи по-нататък покрай брега. Аксел увеличи темпото, настигна бягащия и го хвана за рамото. Онзи се опита да се освободи. Аксел го хвана през кръста и го хвърли на земята. Опря коляно в гърдите му, извади фенерчето от джоба си и го насочи към лицето на мъжа.
— Бреде! — извика той.
Онзи зажумя силно от ярката светлина. Бе с дълга бяла коса, брада и хлътнали очи. Би трябвало да е вече над шестдесетте. Вонеше тръпчиво на урина.
— К’во искате? — захленчи той.
Аксел прехапа устна и се изруга наум: "Вземи се в ръце! Нали не си мислеше, че това е Бреде!"
— Вие ли живеете в тази колиба?
Старият скитник кимна неуверено.
— Никой друг ли не живее тук?
Онзи затресе глава, освободи ръката си и я държеше пред себе си като щит.
— Ще ме убиете ли? — промърмори той.
Чакам те. Седя в колата и прелиствам вестниците. Някакъв професор твърди, че не трябвало да се пише за мене. Че именно това съм искал. Че жаждата ми за внимание можела да ме подтикне към ново убийство. Само да знаеше тази объркана глава колко греши! Не жадувам въобще за внимание! Дреме ми какво пишат вестниците. Целият проблем е в тебе. И в мене. И в никого другиго. А ето те и тебе най-сетне. Следиш ме с поглед, вървейки по тротоара от другата страна на улицата. Още не го знаеш, но го усещаш. Това, че сега е твой ред. Ако не те спаси някоя случайност. Това е единственото божество, което може да се намеси в хода на събитията. Можех да планирам внимателно всичко. Можех да опитам да насочвам като бог на случайностите. Непредсказуемото обаче е заложено в природата ми. Да поставям всичко на карта е заложено в мене. Не е като при тебе. Ти винаги тръгваш навреме назад. И все пак излиза, че душите ни са близнаци. В такъв случай се оказва, че мечката е не само звяр вътре в мене, но и звяр вътре в тебе. Слушайки това, ти лежиш и не можеш да помръднеш. Не можеш да направиш нищо, а само слушаш гласа ми. Сега разбираш до какво са довели постъпките ти. Разкайваш се. Това няма да ти помогне. Докато аз чета това, ти все още може би можеш да се изплъзнеш. Много неща могат да тръгнат накриво и въпреки. Ще получиш още и последно предупреждение. Може би тогава ще съобщиш за мене и ще се спасиш. Ако ли не, следващият си ти. Три пъти се появявах при различни жени и ги взимах със себе си. Четвъртият път ще е различен. Ти ще се появиш при мене. Тук ще те доведе твоята гузна съвест. И поради това сега лежиш в тъмнината и слушаш гласа ми. И това означава, че божеството на случайността е слабо и повече няма да може да се намеси в хода на събитията. То едва не ме спря в деня, в който прибирах третата жена. След като й дадох да помирише кърпата и тя се отнесе, изведнъж й се догади и тя удари главата си в страничното стъкло. Покрай нас минаваше двойка с кученце, но аз я смъкнах на пода и бе толкова тъмно, че те не видяха нищо. Тя прекара три нощи при мене. Когато легнах до нея, развързах ръцете й. Тя ме искаше. Въпреки че й казах, че ще ми се наложи да я убия, тя ме искаше. Аз обаче не се възползвах от това. Аз не съм такъв. Лежах до нея през цялата последна нощ. Позволих й да ме прегръща и да ме гали, колкото си иска. Тя се успокои, беше й добре. Заспахме и двамата. На сутринта й показах как щеше да стане. И тогава ми се наложи да я вържа отново със скоча. Ти също ще я видиш. Ще следя и най-малките промени по лицето ти, когато осъзнаеш какво трябва да се случи в мазето. Мислейки за това, просто изгарям от нетърпение. Да видя очите ти в този момент ще е най-прекрасният миг в живота ми. След това тебе няма да те има, а аз ще се озова там, където няма никого. Онова, което съм направил, не може да се поправи. Затова ме мразят. Презират ме. Няма път, който да води назад, към хората. Ето какво означава да си самотен. Това никога не свършва. Това и искам.
Част IV
46
Нина Йебсен паркира колата си. Във входа на сградата на улица "Хелгесенсгат" все още стоеше униформен полицай. Той бе по-млад от нея с няколко години, висок, як и светлокос. Преди да се качи в апартамента на най-горния етаж, тя си размени две думи с него. Лентата на заграждението пред вратата бе махната. Тя звънна. Наложи й се да изчака почти цяла минута, преди Мириам Гайзаускас да й отвори. Лицето й бе бледо и подпухнало. Виждайки инспектор от полицията, тя се опита да се усмихне:
— Не ви очаквах.
Нина Йебсен седна на дивана и се огледа. Стените бяха боядисани в светлооранжев цвят, а пердетата бяха червени, с лалета по тях. На перваза имаше няколко стайни растения. Мириам се върна от кухнята, носейки в ръце чашки за кафе и купа с плодове. Нина си взе ябълка. Бе гладна, но можеше да издържи до обедната почивка, стига да успееше да пийне две кафета.