— Както вече казах, бих искала да обсъдя с вас някои неща. Можеше да го направя по телефона, но предпочитам разговора очи в очи.
— Вече ви казах всичко — повтори Мириам.
— Много ни помогнахте — похвали я Нина, захапвайки ябълката. — А днес нямате ли лекции?
Мириам отклони погледа си:
— Нямах сили да отида.
— Разбирам, но едва ли си струва да седите тук цял ден и да мислите за случилото се.
— Имам добри приятелки, които вече ми звъннаха и ме наругаха за това. Утре задължително ще се замъкна на лекции.
Нина Йебсен я разглеждаше. Мириам имаше големи тъмни очи и красиво изпъкнало чело, върху които изведнъж се появяваха и бързо изчезваха тънички бръчици. Носът й бе доста дълъг, но тесен и прав. Изведнъж Нина почувства симпатия към момичето и се постара да се вземе в ръце, за да не изгуби способността си да преценява реалистично ситуацията.
— Казахте, че в понеделник сутринта сте чули някой да вдига шум в задния двор. Не сте спяла, било е пет и нещо. Един или два пъти се отвори входната врата?
Мириам се замисли:
— Един път.
— Чухте ли някой да разговаря?
— Не.
— Можете да ни се доверите, Мириам. Не трябва да се страхувате да ни разкажете онова, което знаете.
— Нямам какво повече да кажа. Съвсем нищо.
Тя стана и отиде в кухнята. Върна се обратно с джезве.
— Кафето е хубаво — похвали го Нина, опитвайки. — Също така казахте, че цялата предишна вечер сте била сама.
Мириам кимна едва забележимо.
— Излиза обаче, че това не е възможно.
Момичето трепна:
— Какво искате да кажете?
— Нашите криминалисти откриха в стеклата се по площадката кръв следа от крак. Някой е стъпил там само по чорап.
Мириам се вкопчи в подлакътниците на фотьойла.
— И са намерили отпечатъци от същия този изцапан чорап в квартирата ви. В антрето, тук, в хола, в спалната ниша.
Без да изчака Мириам да отговори, Нина извади от джоба си лист хартия, разгъна го и го постави на масата:
— Разносвачът на вестници е срещнал мъж, който е излизал от къщата. Вестникарят описа външността му и по това описание художникът ни му направи портрет. Погледнете го внимателно и кажете дали не ви прилича на някого, когото сте виждали преди?
Мириам не откъсваше поглед от портрета. Нина видя как по шията й пробяга трепет. "Ето това е!"— помисли си тя и тогава Мириам скри лицето си с ръце и цялото й тяло се разтресе.
Вратата на кабинета на Викен бе открехната. Нина Йебсен влетя вътре и почука, едва след като затвори вратата след себе си. Инспекторът седеше пред компютъра си и я погледна над очилата си:
— Радвам се да те видя, Йебсен. По принцип обаче нямам нищо против хората да чукат, преди да нахлуят при мене.
— Така е, разбира се, извинете — извади бележника си и го прелисти тя. — Просто си мислех, че това ще ви интересува. Разпитах отново Мириам Гайзаускас.
— Сияеш така, сякаш си спечелила торта от благотворителна лотария.
— През есента Мириам е била на практика по медицина в един медицински център — каза Нина, поизчервила се леко, изглежда от това, че той бе намекнал за торта. — Познайте кой е бил ръководител на практиката й?
Дъвкателните мускули на скулите на Викен се размърдаха.
— Да не би…?
Тя не го остави да се доизкаже:
— Доктор Аксел Глене. Със сигурност знаем, че той е бил последният, който е разговарял с Хилде Паулсен. И е бил участъковият лекар на Сесилия Давидсен. Вече се съгласихме с това, че само по себе си е някак странно.
— Да, ситуацията е деликатна — отзова се Викен, който и сам не разбра защо се откъсна от езика му този израз.
— Това обаче не е всичко.
Стана му любопитно и той свали очилата си, и ги остави на бюрото.
— В нощта срещу понеделник Глене е бил при Мириам Гайзаускас.
— Дявол да го вземе, сигурна ли си?
— Пренощувал е два пъти при нея — ликуваше тя. — В понеделник сутринта е напуснал апартамента й около пет. От думите й излиза, че той е намерил убитата пред вратата й.
Викен издиша бавно. Звукът бе такъв, сякаш изпускаха въздуха на стар надуваем дюшек.
— Той е и мъжът от входа — заключи твърдо той, — когото е видял разносвачът на вестници. И по описанието си прилича доста. Дявол да го вземе, Йебсен, струва ми се, че някои неща започват да се очертават! Хайде да го домъкнем тук.
— Звънях в медицинския център — съобщи му тя. — Тази седмица не се е появявал там, казвайки, че е болен.
— Тогава да се опитаме да го намерим вкъщи — обърна се към компютъра си той.
— Опитах, но никой не се обажда. Когато обаче се обадих на мобилния на жена му, тя ми отговори.
Викен я изгледа с усмивка, в която се забелязваше учудване и одобрение.
— Не се е появявал вкъщи от неделя. Звънял й е два пъти. Казва, че и представа си нямала къде е.
Викен скочи на крака:
— Чудесна работа, младши полицейски инспектор Йебсен — за шест плюс! През цялото време казвах, че нещо не е наред с този доктор Глене.