— Тогава да се опитаме да го намерим вкъщи — обърна се към компютъра си той.
— Опитах, но никой не се обажда. Когато обаче се обадих на мобилния на жена му, тя ми отговори.
Викен я изгледа с усмивка, в която се забелязваше учудване и одобрение.
— Не се е появявал вкъщи от неделя. Звънял й е два пъти. Казва, че и представа си нямала къде е.
Викен скочи на крака:
— Чудесна работа, младши полицейски инспектор Йебсен — за шест плюс! През цялото време казвах, че нещо не е наред с този доктор Глене.
47
Отвори им стройна, средно висока жена. Можеше и да е над четиридесетте, но изглеждаше по-млада.
— Вие би трябвало да сте, госпожа Глене? — уточни Викен, забелязвайки, че се е обърнал към нея на "Ви", което му бе, както и на повечето норвежци, несвойствено.
Жената му подаде ръка и това, че той се ръкува със свидетел, когото му предстоеше да разпита, също бе рядкост.
— Вибека Фриск Глене — каза тя. Ръкостискането й бе силно, а тясната длан — суха.
Викен пропусна пред себе си Нурбак:
— А това е младши полицейски инспектор Арве Нурбак.
Викен забеляза, че леко кривогледите й очи се разшириха.
— Е-е-е… вече сме се срещали — каза тя и загорялата й кожа леко порозовя.
— Поговорихме си една вечер в едно кафене в началото на есента — обясни Нурбак с хлапашка усмивка. — Дали не беше в "Смюгет"?
Викен набързо пресметна "за" и "против" и реши, че фактът, че колегата му и преди се е срещал с тази дама, не бе от кой знае какво значение. След като тя бе реагирала спрямо Нурбак така, както и повечето от останалите жени, това означаваше, че и на двама им щеше да бъде осигурено доброжелателно посрещане.
Стопанката ги отведе в хола. Бе голяма и светла стая, прозорците на която гледаха на юг и на запад. На едната от стените висяха две огромни абстрактни маслени картини.
Тя посочи с ръка кожения диван:
— Настанявайте се, а аз ще донеса кафе.
При тях надникна момиченце на около осем-десет години.
— Здрасти — каза му Нурбак. — Ти ли си Марлен?
— Стига бе — изуми се Викен. — Вече си успял да изучиш цялото им родословно дърво?
— Нима не забелязахте табелката на вратата? — намигна му Нурбак.
— А вие не сте с униформи — констатира момиченцето. То бе светлокосо и с кръгло лице и съвсем не приличаше на майка си.
— И все пак сме истински — заяви Нурбак и извади полицейската си значка.
Марлен се приближи до него, влачейки крака, и той й подаде значката си:
— Виждаш ли, че това съм аз?
Момиченцето разгледа снимката, след което се взря в лицето му. Изведнъж се усмихна срамежливо и Викен разбра, че немногословният и сдържан Нурбак, изглежда, се харесваше и на децата. Още по-добре, защото самият той не можеше да се похвали с нищо такова. От друга страна, инспекторът винаги бе знаел кой колко струва и умееше да разшифрова "шифъра" на всеки отделно взет човек. "Шифърът" на Нурбак бе малко по-сложен от средностатическия, но не чак толкова, че Викен да не бе стигнал вече далече в разшифроването му.
Вибека Глене се върна с поднос, върху който имаше каничка, малки чашки и чиния със сладки, приличащи на домашно изпечени.
— Както вече ви обясних по телефона, госпожо Глене…
Тя го прекъсна:
— Ясно ми е защо сте дошли, но нищо друго не разбирам. Марлен, отиди засега в стаята си.
— Тя няма да ни пречи — увери я Викен, хвърляйки поглед на обиденото момичешко личице.
Струваше му се, че присъствието на детето въобще няма да е излишно.
— Може да дойде после при нас, ако поискате да я попитате нещо.
След като дъщеря й излезе, вдигнала гордо глава като принцеса, домакинята добави:
— Бих искала, ако е възможно, да предпазя децата — в гласа й прозвуча несигурност. — Дори не знам от какво искам да ги предпазя… — тя се изправи, опитвайки се да се успокои. — Нали не вярвате наистина, че Аксел може да има нещо общо с тези убийства?
Викен каза, колкото се може по-спокойно:
— Нашата работа не е да вярваме, госпожо Глене и ние оставяме вярата за свещениците — неведнъж му се бе налагало да произнася тази фраза. — Ние само констатираме, че той не се обажда. Не искам да плаша никого, госпожо Глене, но съм принуден да ви напомня, че напоследък в Осло изчезнаха трима души. И тримата бяха намерени мъртви.
Лицето на Вибека Глене стана сиво.
— И така, вие не сте виждали мъжа си от неделя?
— От понеделник сутринта. Той стана по-рано от обикновеното и излезе точно когато ставах аз — около седем часа.
Нурбак записа това в бележника си.
— Как бихте го охарактеризила? — поинтересува се Викен.
Очите й се окръглиха.
— Да го охарактеризирам ли?
Викен премълча, давайки й възможността да си помисли.
— Той е трудолюбив и умен. И е добър баща. На него може да се разчита. И е силен. Ето какво може би бих казала.