— Ти какво? Искаш да кажеш, че този лекар, Глене, си е измислил брата близнак, който извършва вместо него безумни неща?
— Не искам да кажа нищо, Арве, но все още не е забранено да се разсъждава на глас. Дори обратното, това е необходимо. Систематичността в работата ни е алфата и омегата и ти си го чувал неведнъж от мене още по времето на обучението си във Висшето полицейско училище.
В същото време обаче е важно и да се вслушваш в своя вътрешен усет. Вероятно повечето от случаите се разкриват с усет, Арве, независимо дали това ни харесва, или не.
И той положи ръката си върху корема си, в който всичко се вълнуваше и бунтуваше. Възможно бе усетът му да протестираше против ролята, която му бе определена.
49
За втори път през последните две денонощия Аксел се събуди на дивана на Рита. Погледна ръчния си часовник. Помисли си, че е спрял, но стенният часовник показваше същото време, а през прозореца на хола в стаята струеше следобедна светлина.
Не бе казал на Рита, че ще се връща, но когато надникна в кухнята, откри, че масата бе сервирана за него. До чинията имаше бележка: "Всичко, което ти трябва, е в хладилника и в шкафчето, вдясно от него".
Той изпи две чаши студен портокалов сок, приготви си мюсли и докато чакаше то да бухне, си направи кафе. Прелисти вестник "Афтенпостен". "По случая с мечите убийства полицията е открила важни улики". На четвърта страница имаше фоторобот на човека, когото полицията молела да се обади, на човека, когото бяха видели през онази сутрин да напуска местопрестъплението.
— Ето как изглеждам! — промърмори той.
Широко лице и падаща върху челото къдрава коса.
Той занесе чашката с кафето в хола, седна на дивана и включи мобилния си телефон. Нямаше нито едно гласово съобщение от Мириам. И три от Бие. Той прослуша първото:,….И при нас идваха от полицията, и питаха за тебе. Искаха да знаят къде си бил, когато е изчезнала пациентката ти. Ровеха във фотоалбумите и разпитваха подробно за Бреде. Питаха дали съществува наистина. Бе много неприятно. Аксел, моля те, върни се вкъщи по-скоро".
Той й изпрати отговор: "Ще си дойда довечера". Нямаше сили да мисли за това как да й обясни всичко. Мъж, изневерил на жена си. Баща, когото търси полицията. "Ти си добро момче, Аксел. Винаги ще си отговорен за постъпките си." Сега бе стигнал предела. Продължавайки нататък, щеше да изгуби всичко, което имаше. Дали не седеше все още тук заради това? Искаше ли да се лиши от всичко, което имаше? Искаше ли Бие да е толкова потресена от предателството му, че да не иска да го приеме обратно? Да направи онова, за което той нямаше смелостта — да скъса с него? "You must be a very happy man."
Изчака още половин час, преди да звънне на Мириам. Тя вдигна, когато търпението му привършваше.
— Липсваш ми — каза той.
Тя мълчеше.
— Мириам?
— Защо вчера си тръгна толкова бързо?
В гласа й прозвуча интонация, която преди не бе чувал.
— Нима не можеше да останеш и да поговориш с полицаите?
Бе права, че се бе уплашил.
— Те се досетиха, че някой е бил тук през нощта, Аксел. Наложи ми се да им кажа, че си бил ти.
Той погледна през прозореца. В съседната градинка имаше детска площадка с люлки и катерушка от оранжева пластмаса.
— Права си да ми се сърдиш.
— Не ти се сърдя, Аксел. Страхувам се.
— Разбирам.
— Не, не разбираш.
Между покривите на сградите можеха да се видят дърветата в Северното гробище и един от комините на болница "Улевол". Небето бе светлосиво с жълтеникав оттенък.
Без сам да знае защо, той я попита:
— От мене ли се страхуваш?
Аксел чу как тя въздъхна шумно.
— Трябва да отидеш в полицията.
Ако не го направеше, скоро щяха да започнат да го търсят, публикувайки името и снимката му. А той седеше тук и слушаше гласа, и не съжаляваше за нищо.
— Искам да те видя още веднъж — каза той, — след което ще отида при тях.
— Аз съм виновна.
— За какво си виновна, Мириам?
— Ако не бях аз, нищо от това нямаше да се случи.
"А ето че тя съжалява за случилото се — помисли той. — Непоносимо е да се слуша как го казва."
— На всяка цена трябва да се срещна с тебе.
— Ще ти звънна довечера — промърмори тя.
— Сега у вас ли си?
— При приятелка съм. Спах при нея. След малко ще се съвзема и ще се прибера.
— Ще дойда.
— Не, Аксел, не е необходимо.
И Мириам прекъсна връзката. Той й звънна отново, но тя не отговори.
Рита се върна в шест без петнадесет. Той все още седеше на дивана и гледаше свечеряващото се небе през прозореца. То бе станало тъмножълто.