Именно тогава тя се възползва от ситуацията:
— А не искаш ли да отидем да хапнем? Там ще ти кажа и за другото, за онова, което липсва.
Мобилният му телефон звънна, той го взе в ръка и погледна дисплея му:
— Извинявай, но трябва да отговоря на това позвъняване. Може би е по-добре да отидем утре?
Вероятно по този начин той се измъкваше от поканата й, но Нина предпочете да го изтълкува, в смисъл че той наистина няма нищо против да посети с нея в кафене.
— Договорихме се — съгласи се тя. — Ще мина да те взема.
51
Отслужил вечерната меса, отец Раймонд се затвори в кабинета си, за да се оправи с някои от книжата, струпали се на бюрото му. Усещаше някакво безпокойство, а в такова състояние винаги работеше по-добре. Сякаш Господ го даряваше с това безпокойство, за да не го погълнеха пасивността и самодоволството и за да намереше приложение на способностите, с които бе надарен. Зае се с уводната лекция, която се готвеше да прочете на съботния семинар. Зад прозорците се изливаше дъжд и вятърът виеше, и като че ли цялата сграда се опитваше да тръгне нанякъде. На пастора му харесваше да се усеща уязвим, както всички хора. И в същото време се чувстваше защитен там.
Бе потънал напълно в работата си, когато на вратата се почука, и в първата минута усети досада от това, че му пречеха.
— Мириам! — възкликна той, видял кой стои пред вратата.
Косата й падаше върху очите й.
— Цялата си подгизнала!
Пасторът извади от шкафа пешкир. Тя изтри лицето си.
— Забравих си чадъра — поясни момичето. — Всъщност при този вятър ползата от него нямаше да е голяма.
Не само че бе подгизнала, забеляза той, но под очите на Мириам имаше сенки и косата й бе разрошена. Под палтото си бе с тънка блузка с разкопчана яка. Той виждаше кръстчето на златна верижка, което тя носеше на врата си.
— Звъннах на помощник-настоятеля — обясни момичето. — Той ми каза, че мога да ви намеря тук.
Отец Раймонд бе мислил често за Мириам след последното й посещение при него. Онова, което тя му бе разказала за отношенията си с женен мъж, който имал деца, го безпокоеше. Най-вече затова, защото, изглежда, тя бе хлътнала здраво. Това я бе измъчвало още тогава, а сега очевидно бе станало още по-зле.
— С какво мога да ти помогна, Мириам?
Като че ли тя въобще не можеше да намери точните думи.
— Онова, за което ти ми разказа миналия път… — опита се да й помогне той. — Успя ли да се приближиш до това да направиш избор?
Тя сведе глава:
— Не съм го виждала от няколко дни.
Пасторът не я припираше, оставяйки я да събере сили.
— Страхувам се, свети отче.
Свещеникът се изкашля. Усещаше изгарящо желание да приседне до нея.
— Съседката ми бе убита… Лежеше пред вратата на квартирата ми… Остави малка дъщеря.
Момичето се разплака. Отец Раймонд се надигна и се приближи до нея, като я докосна по рамото:
— Там ли се е случило? Била е твоя съседка?
Виждаше тила на Мириам — толкова нежен и уязвим.
— Това е ужасна история — изрази съчувствието си той. — И ти си се оказала замесена в нея. Колко безсмислено е това!
Тя вдигна лице:
— През цялото време се получава така, сякаш всичко е заради мене, свети отче.
Момичето бе побледняло, а гримът му се бе размазал. Сега, когато пасторът виждаше това лице толкова жалко и безпомощно, той още по-силно усещаше онова, за което не намираше думи. Неговият отпечатък в лицето на Другия.
Мириам взе кърпата и изтри подпухналите си очи.
— Случи се нещо — изхлипа тя, — точно преди да дойда тук.
Той започна внимателно да се поклаща от пети на пръсти, почти незабележимо. Това му помагаше да се съсредоточи.
— Можеш ли да ми разкажеш за това?
Тя се колебаеше:
— Не знам. Не искам да ви подлагам на опасност.
— Скъпа Мириам, нали знаеш, че можеш да ми казваш всичко? Няма неща, които да ме е страх да чуя.
Тя хвана ръката му и я стисна трескаво. Той затвори очи.
— Скъпа Мириам — повтори той.
— В пощенската ми кутия имаше нещо. Плик с всякакви… ужасни снимки.
— Какви снимки?
Тя затрепери и на него му се наложи да постави ръце на раменете й:
— Ако това те плаши, трябва да се обадиш в полицията.
— Ще отида, когато съм сигурна — каза тя тихо. — Ако греша, това ще го погуби.
— Него ли? — погледна право в очите й той. — Имаше ли… отношения с него?
Момичето преглътна трескаво.
— Той ли те заплашва, Мириам? Защото не искаш повече да го виждаш ли? Не трябва да подлагаш живота си на опасност.
Тя се изправи и изведнъж в очите й светна решителност.
— Когато идвам тук, свети отче, това винаги ми помага. Когато говоря с вас, аз разбирам как трябва да постъпя.