Аксел веднага разбра за какъв предмет говореше инспекторът. Едва сега осъзна напълно, че повдигнатите му обвинения водеха след себе си правото да нахлуят в дома му, да се разхождат из неговите баня, кухня и спалня, както и из стаите на децата му. Почувства се така, сякаш го бяха съблекли гол и го бяха изложили на градския площад, и усети голямата потребност да помоли да му дадат поне кърпа, с която да може да се прикрие.
— Белезниците — каза той. — Ние с жена ми… Купихме ги за развлечение. Много отдавна.
— Кой каза, че ги е купил?
Аксел се замисли:
— Аз ги купих.
— И на кого обикновено ги слагате?
— Опитвал съм да ги слагам и на себе си.
Лицето на инспектор Викен бе все така неподвижно като маска, но в очите му се появи блясък, издаващ, че случващото се му харесва.
— По какъв начин се запознахте с Мириам Гайзаускас?
Най-сетне въпрос, за който Аксел бе готов.
— Бях ръководител на практиката й по терапия.
— Ръководител на практика? И това ли е всичко?
— Бяхме заедно.
— И какво означава това?
— Имахме отношения. Две седмици.
— Сексуални ли?
— Да.
— А жена ти знае ли за това?
— Все още не.
— И ти се струва, че е нормално да й изневеряваш?
— Не.
Тогава се намеси Нурбак:
— Казахте, че сте имали отношения с нея.
Аксел изпита облекчение, че го бяха попитали за това.
— Те не могат да продължават — каза той.
— И въпреки това си й звънял дванадесет пъти само през последното денонощие — констатира Викен. — Някак си не изглежда да сте се разделили окончателно с това момиче — и добави без пауза: — Кога за последен път си видял своя брат близнак?
Сега Аксел погледна инспектора право в очите:
— Преди много години. Не си спомням точно. Двадесет, а може и повече.
Опита се да се съсредоточи, да си спомни кога е било това, но Викен вече бе заговорил отново:
— Във вашия детски фотоалбум няма нито една снимка, на която да сте заедно с Бреде. Нито една-единствена, дявол да го вземе! Това ни притеснява, Глене. Когато не разбираме нищо, това ни притеснява.
Аксел погледна нагоре, към видеокамерата, след това — към стената и после — към масата между тях.
— Бреде го няма на нито една снимка в този албум— каза той. — На всичките тях съм само аз.
От гърлото на инспектора се разнесе някакво ръмжене.
— Бъди така добър да ни обясниш това — поиска той.
— Няма нищо за обясняване. Бреде бе изпратен в поправителен дом, всичките му неща бяха раздадени, а всичките снимки, на които го имаше, бяха извадени от албума.
— Извадени ли? И кой го направи?
— Мисля, че беше майка ми. Никога не сме говорили за това.
Викен, изглежда, осмисляше тази информация:
— На жена си обаче си казал, че на някои от снимките в албума е Бреде. Кажи името поне на един човек, който го е познавал. Човек, към когото бихме могли да се обърнем, за да потвърди, че наистина е имало такъв близнак.
На Аксел изведнъж му се стори, че изведнъж пред него зейна бездна, от която лъхна адски студ. Той чу отново гласа на баща си: "Винаги ще си отговорен за постъпките си, Аксел".
— Искам на разпита да присъства адвокат — каза бавно и отчетливо Аксел. — Докато не дойде такъв, няма да казвам нищо.
Вече нямаше никакво съмнение, че устните на инспектора помръднаха. Усмивката му приличаше на озъбване.
Аксел имаше сред познатите си адвокати. Преди няколко дни бяха отбелязали петдесетгодишнината на един от тях. Тогава Аксел бе стоял в тъмното на терасата на къщата му и бе гледал звездното небе. През онази вечер все още си бе мислил, че би могъл сам да определи как да протече остатъкът от живота му.
Мисълта да замесва в този случай познати го отвращаваше. Със сигурност назначеният му служебен адвокат щеше да е достатъчно за този случай. За този случай? Аксел продължаваше да смята, че всичко щеше да приключи още тази нощ или във всеки случай на следващия ден. Представи си клиниката си. Имаше пациенти, с които трябваше да се занимава! Вече обаче се бе появила мисълта, че не всичко щеше да е така.
Фамилията на адвоката бе Елтон. Бе мършаво мъжле на една възраст с него, с правоъгълни очила и плътно прилепнала риза, която би подхождала на по-млад с двадесет години човек. И гласът му бе тъничък. А на Аксел му трябваше човек, който да можеше да поеме щурвала в ръцете си, за да можеше самият той да легне спокойно на палубата и да не си показва носа над борда, докато не пристигнеха благополучно в пристанището. Елтон не приличаше по никакъв начин на шкипер, но бе получил книжата по случая и ги бе прелистил набързо. След което убедено бе казал:
— Да се надяваме, че нямат нищо друго, Аксел. Струва ми се, че блъфират. И ако това е така, скоро ще можете да тръгнете, където си поискате в четирите посоки на света, като свободен човек.