Оттогава неведнъж съм ходил да го разучавам. Просто не ми даваше мира. Не ми се щеше да приема, че Бордюрен, носител на Римска награда31 и на шест ордена, е допуснал рисуваческа грешка.
Днес подир обед обаче, докато разлиствах стари годишнини на „Бувилски сатирик“, жълто вестниче, чийто собственик през войната бил обвинен в държавна измяна, истината внезапно ми се разкри. Незабавно напуснах библиотеката и поех към музея.
Забързано прекосих сумрачното преддверие. По черно-белия плочник стъпките ми не вдигнаха никакъв шум. Около мен гипсово многолюдие кършеше ръце. Пътьом съгледах през два широки прохода попукани делви и съдини, боядисан в жълто и синьо сатир върху поставка. Беше зала „Бернар Палиси“32, отредена на керамиката и приложните изкуства. Мен обаче грънчарството не ме вълнува. Мъж и жена в жалейни дрехи почтително разглеждаха глинените изделия.
Над входа към голямата зала — назована „Бордюрен — Рьонода“ в чест на двамата художници — отскоро навярно бяха окачили голямо, непознато за мен платно. Подписано бе с името Ришар Севрен и се наричаше „Смъртта на ергена“. Беше дарение от държавата.
Гол до пояс, със зеленикава кожа, както подобава на смъртник, ергенът бе проснат на разхвърляно легло. Усуканите чаршафи и завивки свидетелстваха за дълга агония. Усмихнах се, понеже се сетих за господин Фаскел. Той поне не бе сам: дъщеря му го наглеждаше. А слугинята от платното, нахакана жена с похотливи черти, вече бе издърпала едно от чекмеджетата на скрина и броеше жълтици. През отворената врата на стаята се виждаше човек с каскет, който чакаше в полумрака, а от устните му висеше цигара. До стената котка тихомълком лочеше млякото си.
Този човек бе живял само за себе си. По силата на сурово и заслужено възмездие никой не бе дошъл край смъртния одър да склопи очите му. Картината ми отправяше последно предупреждение: още беше време, можех да се върна назад. Но отминех ли я, то нека знам, че от хората, изобразени на сто и петдесетте портрета в голямата зала, където се канех да вляза, никой не бе починал незадомен, с изключение на неколцина младежи, без време покосени от смъртта, и на игуменката — директорка на сиропиталище; никой не бе останал без челяд, без наследници, без последно причастие. В деня на смъртта си тези люде, както всякога, са били на чисто с бога и с мирската власт и безметежно са угаснали, за да предявят в отвъдното искането си за дял от вечност, който им се полага по право.
Защото на тях по право им се бе полагало всичко: живот, работа, богатство, власт, почит и в заключение — безсмъртие.
За миг останах вглъбен, сетне влязох. Един пазач дремеше край прозореца. Златиста светлина проникваше през стъклата и пръскаше отблясъци по платната. В голямата четвъртита зала нямаше жива душа освен някаква котка, но щом влязох, тя се подплаши и побягна. Върху себе си обаче почувствах погледите на сто и петдесет чифта очи.
Тук бяха всички представители на бувилското висше общество от 1875 до 1910 година, мъже и жени, добросъвестно изрисувани било от Рьонода, било от Бордюрен.
Мъжете построили „Света Сесил“. През 1882-а учредили Федерацията на корабопритежателите и търговците в Бувил, „за да сплотят в могъща сила всички благонамерени люде, да допринесат за делото на националния подем и да осуетят кроежите на подклаждащите размирици партии…“ Те превърнали града в най-добре оборудваното френско търговско пристанище, пригодено за разтоварване на въглища и дървен материал. Преустройството на кейовете в широчина и дължина е тяхна заслуга. Благодарение на усилията им морската гара се разраснала до необходимото, а чрез упорито изгребване на дъното дълбочината на пристанищните води достигнала при отлив десет метра и седемдесет сантиметра. От пет хиляди бруто регистър тона през 1869-а товароподемността на рибарските кораби за двадесет години се повишила на осемнадесет хиляди. Знатните люде всеотдайно подпомагали най-достойните сред тружениците да се издигат в обществото и по собствен почин основали различни школи за техническо и професионално обучение, които процъфтявали под височайшето настоятелство. Смазали прословутата стачка на докерите през 1898 година, а през 1914-а отдали синовете си на отечеството.
Жените, достойни спътнички на тези поборници, положили устоите на повечето благотворителни дружества, сиропиталища и приюти. Ала те преди всичко били съпруги и майки. Отгледали прекрасни рожби и ги напътствали какви са задълженията и правата им, как да живеят богоугодно и да тачат традициите, създали Франция.
31
Стипендия за Френското училище в Рим, отпускана на млади творци, класирали се първи в годишните конкурси по живопис, скулптура, архитектура, графика и музика. — Б.пр.
32
Палиси, Бернар (1510–1590) — керамик, учен и писател, един от създателите на керамиката във Франция. — Б.пр.