Общата окраска на портретите биеше на тъмнокафяво. Ярките цветове са били отречени от съображения за приличие. Все пак в портретите на Рьонода, изобразяващи предимно старци, белоснежните коси и бакенбарди се открояваха на мрачния фон, а ръцете бяха прекрасно възпроизведени. У Бордюрен, който по-малко е изпипвал детайлите, те не бяха на такава висота, но пък колосаните яки искряха като бял мрамор.
Беше много горещо и пазачът тихичко похъркваше. Огледах стените наоколо: видях ръце и очи; тук-там слънчев лъч прибулваше едно или друго лице. Понечих да се отправя към портрета на Оливие Блевин, но нещо ме спря: от висините видният търговец Паком ме пронизваше с ясния си взор.
Стоеше прав, леко отметнал глава, а в пръстите си, отпуснати по шева на бисерносивия панталон, държеше цилиндър и ръкавици. Неволно му се възхитих. У него не съзирах нищо недодялано или достойно за порицание: малки стъпала, изящни ръце, широки като у борец плещи, сдържана елегантност с нотка на фантазия. Той любезно излагаше на показ пред посетителите ведрото си лице без ни една бръчица; по устните му дори витаеше сянка на усмивка. Ала сивите му очи не се смееха. Навярно бе на около петдесет години, но изглеждаше млад и свеж като на тридесет. Хубавец.
Отказах се да търся слабото му място. Той обаче не ме остави на мира. В очите му прочетох трезва и неумолима присъда.
Тогава осъзнах всичко, което ни разделяше: каквото и да си мислех за него, то не го засягаше, мнението ми бе чисто и просто психологически анализ, както в романите. А неговата преценка ме пробождаше сякаш с меч и поставяше под въпрос дори правото ми на съществуване. Така и беше, открай време си давах сметка: аз нямах право да съществувам. Бях дошъл на бял свят по силата на случая и съществувах подобно на камък, на растение, на микроб. Моят живот вирееше произволно и напосоки. Понякога ми отправяше смътни знаци, но друг път долавях само нестройни звуци.
Ала за покойния хубавец без недостатъци, за Жан Паком, син на висш служител от Министерството на националната отбрана, е било другояче: ударите на сърцето и глухите туптения на органите си той е възприемал като безброй незабавни и очевидни права. В продължение на шестдесет години неотстъпно е упражнявал правото си на съществуване. Какви ясни сиви очи! Никога и най-малкото съмнение не се отразявало в тях. Никога Паком не е грешил.
Той неотклонно е изпълнявал дълга си, синовния, съпружеския, бащинския, властническия си дълг. Също тъй неотклонно е отстоявал правата си: като дете — правото да получи добро възпитание в лоното на сплотено семейство, да наследи неопетнено име и процъфтяваща фирма; като съпруг — правото да бъде обграждан с грижи и нежна обич; като баща — правото да бъде тачен; като властник — правото да му се покоряват безропотно. Защото правото не е нищо друго освен обратната страна на дълга. Изключителното му преуспяване (днес Пакомови са най-богатият род в Бувил) вероятно никога не го е изненадвало. Той никога не си е казвал, че е щастлив, а ако понякога се е отдавал на удоволствия, навярно е проявявал умереност и при това си е мислил: „За отмора е.“ Така удоволствието бивало приравнено с правото и отърсено от предизвикателната си лековитост. Вляво, малко над синкавосивите му коси, забелязах наредени на лавица книги. Подвързиите бяха красиви: творбите положително принадлежаха към класиката. Вечер, преди да заспи, Паком несъмнено е попрочитал страничка-две от „любимия си Монтен“ или някоя ода от Хораций в оригинал. А сигурно му се е случвало и да прехвърли една или друга съвременна творба, колкото да си създаде представа. Така се е запознал с Барес и Бурже33. Не след дълго обаче е захвърлял книгата. Усмихвал се е. Погледът му е загубвал възхитителната си острота, ставал е почти мечтателен и той си е казвал: „Колко по-просто и по-трудно е да изпълняваш дълга си!“
Повече от това не се е самовглъбявал — ролята му била на властник.
По стените имаше и други властници: всъщност всички до един бяха такива. Властник беше и високият грохнал старец в своето кресло. Бялата му жилетка сполучливо се съчетаваше по цвят с посребрените коси. (Макар портретите да бяха рисувани главно с нравствено-поучителна цел и правдивостта им често да се свеждаше до издребняване, в тях все пак личеше известен стремеж към художественост.) Той бе положил тясната си изящна ръка върху главицата на момченце. Разтворена книга лежеше на покритите му с одеяло колене. Погледът му бе зареян в далечината. Той виждаше всичко онова, което е незримо за младите. Над портрета, върху ромб от варакосано дърво, бе изписано името му: по всяка вероятност Паком, Паротен или Шеньо. През ум не ми мина да проверя: за своите близки, за детето, дори за себе си той е бил просто „дядо“; когато е преценил, че е дошъл часът да разкрие на внука си обхвата на бъдещите му задължения, навярно е говорил за себе си в трето лице.
33
Бурже, Пол (1852–1935) — писател, член на Френската академия, автор на есета и психологически романи („Възпитаникът“, „Жестока загадка“, „Андре Корнелис“ и др.). — Б.пр.