„Ще обещаеш на дядо да слушкаш и добре да се учиш догодина, нали, моето момченце? Догодина дядо може вече да го няма.“
В заника на живота си той е дарявал на всички опростителна благост. Дори мен да видеше — но за неговия взор аз бях прозрачен, — щеше да ме погледне добронамерено, да си каже, че и аз някога съм имал дядо и баба. Той нищо не искаше: на тази възраст човек вече няма желания. Нищо, освен леко да снишават глас, щом той влезе; нищо, освен да долавя при появата си полъх на нежност и почтителни усмивки; нищо, освен снаха му от време на време да заявява: „Тате е изумителен, младее повече от всички нас“; нищо, освен единствен да е способен да усмири гневливия си внук, като положи ръце на главицата му и рече: „Дядо знае лек за такава болка“; нищо, освен няколко пъти годишно синът му да се допитва до него по деликатни въпроси; изобщо нищо друго, освен да се чувства спокоен, умиротворен, безкрайно мъдър. Дланта на стария господин едва-едва докосваше къдриците на внука — беше почти като благослов. За какво ли мислеше той? За честното си и почтено минало, на което дължеше правото да се произнася за всичко и за всичко да има последната дума. Онзи ден не стигнах достатъчно далече: жизненият опит е нещо много повече от защита против смъртта; той е право — правото на старците.
Окачен на видно място, генерал Обри със сабя в ръка също беше властник. Властник бе и председателят Ебер, високообразован човек и приятел на Емпетраз. Лицето му беше длъгнесто и симетрично, изшилено в долната част и подчертано от заострена брадичка; той леко издаваше челюст напред с насмешливо изражение; като тихо похълцване от устата му сякаш се отронваше решителен довод или принципно възражение. Изглеждаше замечтан и държеше гъше перо: неговата отмора бе да пише стихове. Притежаваше обаче орловия поглед на властниците.
Ами войниците? Застанал насред помещението, аз бях прицел на всички тези строги очи. Не бях нито дядо, нито баща, нито дори съпруг. Не гласувах, само дето плащах някой и друг данък: не можех да важнича нито с правата си на данъкоплатец, нито на избирател, нито даже със скромното право да се радвам на хорското зачитане, което всеки чиновник придобива след двадесет години раболепие. Моето съществуване започваше сериозно да ме озадачава. Не бях ли просто привидност?
„Ха — рекох си внезапно, — та войникът съм бил аз!“ Разсмях се без злост.
Охранен петдесетинагодишен човек любезно ми отвърна е приветлива усмивка. Рьонода го бе рисувал с любов, без да разкрасява кой знае колко малките месести и изваяни уши, нито пък ръцете. Те бяха източени, жилави, с гъвкави пръсти: същински ръце на учен или художник. Лицето ми беше непознато — навярно често бях минавал пред платното, без да му обърна внимание. Приближих се и прочетох: „Реми Паротен, роден в Бувил през 1849-а, професор в Парижката медицинска академия.“
Паротен — доктор Уейкфийлд ми бе говорил за него. „Веднъж в живота си съм срещнал велик човек. Това беше Реми Паротен. Слушах лекциите му през зимата на 1904-а (нали знаете, че в Париж прекарах две години, за да изучавам акушерство). Благодарение на него разбрах какво представлява истински властна личност. Уверявам ви, имаше невероятно излъчване. Просто ни наелектризираше — способен бе да ни увлече накрай света. При това беше благороден, притежаваше огромно богатство, от което голяма част отделяше за подпомагане на бедни студенти.“
Така че първия път, когато чух за тази знаменитост на науката, останах дълбоко поразен. Сега бях пред него и той ми се усмихваше. Каква разсъдливост и отзивчивост изразяваше усмивката му! Възпълното тяло беше удобно отпуснато в голямо кожено кресло. Беше учен, но не се големееше и тутакси предразполагаше хората. Дори би могъл да мине за съвсем обикновен човечец, ако не бе одухотвореният му поглед.
Не бе нужно дълго да се взираш, за да отгатнеш на какво се е дължало неговото въздействие: бил е обичан, понеже всичко е разбирал, е него всичко е можело да се сподели. Донякъде напомняше Рьонан34, но беше по-изтънчен. Числеше се към хората, които казват: „Социалистите ли? Та аз отдавна съм ги надраснал!“
Поемеш ли след него по опасния му път, навярно скоро с тръпка би загърбил семейството, отечеството, правото на собственост, най-неприкосновените ценности. За миг дори ще се усъмниш в правото на буржоазния елит да ръководи. Ала крачка още и внезапно всичко се възвръща, здраво стъпило на непоклатими устои, постарому. Обръщаш се назад и в далечината, едва видими, съглеждаш социалистите, които размахват кърпички и викат: „Чакайте ни!“
34
Рьонан, Ернест (1823–1892) — френски писател, автор на произведения, в които изразява вярата си в науката и рационалистическите си схващания („История на произхода на християнството“, „Детски и младежки спомени“ и др.). — Б.пр.