Сега ме напушваше смях: метър и петдесет и три! Ако трябваше да говоря е Блевин, би ми се наложило да се наведа или да приклекна. Вече не се чудех, че тъй напористо е вирнал нос: съдбата на хора с подобен ръст винаги се решава на няколко сантиметра над главите им.
Такава е възхитителната сила на изкуството. От ниското човече с писклив гласец щяха да се съхранят за поколенията само заканителният израз, царствената стойка и кръвясалите бичи очи. Ужасено от Комуната студентче, гневливо дребосъче депутат: ето кого бе покосила смъртта. Ала благодарение на Бордюрен председателят на Клуба на реда, витията на Духовните сили, бе обезсмъртен.
— Ах, горкичкото!
Жената възкликна приглушено: под портрета на Октав Блевин — „син на предишния“ — нечия благоговейна ръка бе изписала следните думи: „Починал като студент в Политехниката през 1906 година.“
— Починал! Също като сина на Аронделови. Умна глава изглежда. Как ли се е късало сърцето на майка му! Там е работата, че студентите са претоварени. Мозъците им действат дори насън. Ама ми харесват шапките им, бива си ги. „Казоари“ ли им викаха?
— Не, казоари са перата на курсантите от „Сен Сир“.
На свой ред се вгледах в поминалия се на крехка възраст студент. Восъчната му бледност и пристойните, спретнати мустачки вещаеха ранна смърт. Впрочем той бе предусещал участта си: примирение се четеше в светлите очи, които се взираха в далнината. Същевременно обаче гордо бе вдигнал глава; в своята униформа той представяше Френската армия.
Откъсната роза, мъртъв младеж: нима има нещо по-печално?
Бавно изминах дългата галерия и мимоходом, без да спирам, приветствах бележитите лица, които изникваха от сянката: господин Босоар, председател на търговския съд, господин Фаби, председател на административния съвет при автономното бувилско пристанище, търговеца господин Буланж сред своето семейство, господин Ранкен, кмет на Бувил, господин Дьо Люсиен, роден в Бувил, посланик на Франция в Съединените щати и поет, някакъв непознат в одежди на префект, майка Мари-Луиз, игуменка на сиропиталището, господин и госпожа Терезон, господин Тибу-Гурон, председател на съвета от вещи лица, господин Бобо, оглавяващ флотската наборна комисия, господа Брион, Манет, Грьоло, Льофевър, доктор Пен и неговата съпруга, самия Бордюрен, нарисуван от сина си, Пиер Бордюрен. Ясни и студени погледи, изтънчени черти, бледи устни. Шишкавият господин Буланж преливаше от търпеливост, майка Мари-Луиз — от ревностно благочестие. Господин Тибу-Гурон беше суров към себе си и към своите близки. Госпожа Терезон неотстъпно се бореше с неумолима болест. Уморената уста ясно изразяваше дълбокото й страдание. Но набожната жена никога не се окайвала. Надмогвала мъките си: съставяла менюта за тържествени вечери и ръководела благотворителни дружества. Случвало се бавно да притвори клепачи посред някое изречение и лицето й застивало безжизнено. Ала тази слабост не продължавала повече от миг; скоро госпожа Терезон отваряла очи и се доизказвала. А в основания от нея приют питомките си шепнели: „Клетата госпожа Терезон! Веднъж не се е оплакала.“
Бях извървял надлъж залата „Бордюрен — Рьонода“. Обърнах се. Сбогом, лилии, цвят на обществото, изящно изложен в изписани олтари, сбогом, прекрасен цвят, гордост и пример за нас, сбогом, Мръсници.
Понеделник
Отказах се от книгата за Ролбон; край, вече не мога да диша. С какво ще запълвам живота си?
Беше три часът. Седях зад масата, до себе си бях поставил връзката задигнати от Москва писма. Започнах така:
„Постарали се да пръснат най-зловещи слухове. Господин Дьо Ролбон вероятно се подвел по тази уловка, тъй като на 13 септември писал на племенника си, че наскоро е изготвил завещание.“
Маркизът присъстваше: в очакване окончателно да го вместят в историята аз му отдавах назаем собствения си живот. Чувствах го в тялото си като топлинка.
Изведнъж ми дойде наум, че неминуемо ще ми бъде отправено следното възражение: Ролбон далеч не е бил откровен с племенника си, когото в случай на провал е възнамерявал да привлече като свидетел, за да оправдае действията си пред Павел I. Много възможно беше да е скалъпил измислицата със завещанието, за да се престори на лековерен.
Пет пари не струваше такова възражение; нямаше защо да правя капитал от него. Все пак то се оказа достатъчно, за да ме налегне униние. Внезапно си представих дебелата прислужница от „При Камий“, разстроения израз на господин Ашил, помещението, в което тъй ясно бях осъзнал, че съм забравен, изоставен в настоящето. Уморено си рекох: „Та нима аз, който се оказах безсилен да опазя собственото си минало, мога да се надявам, че ще съхраня миналото на друг?“
37
„Ще бъдеш въпреки всичко, Марцел! О, подайте ми лилии с пълни длани…“ — Вергилий, „Енеида“, песен VI, 890–892. Превод Борис Тонков. „Народна култура“, 1979 г. Има се предвид Марцел, племенник на Октавиан, определил го за свой приемник. Младежът обаче починал на двадесетгодишна възраст. Цитатът се използва, за да се предначертае някому бляскаво бъдеще. — Б.пр.