Тя не съществува. Чак е досадно; дори да стана да грабна плочата от диска, на който е положена, и да я скърша о две, не нея бих накърнил, тя е отвъд, всякога отвъд нещо, отвъд глас или звук от цигулка. През пластове и пластове съществуване се разбулва, тънка и твърда, а опиташ ли се да я уловиш, се натъкваш само на съществувания, сблъскваш се с лишени от смисъл съществувания. Тя е над тях: даже не я чувам, долавям звуци, въздушни трептения, които я разбулват. Не съществува, тъй като в нея няма нищо излишно: излишно е всичко останало спрямо нея. Тя е.
И аз искам да бъда. Друго не съм желал; това е разковничето на моя живот. Вдън всичките мои старания, наглед без връзка помежду си, откривам един и същ стремеж — да отритна извън себе си съществуването, да отмахна от миговете тяхната лой, да ги прецедя и пресуша, да се пречистя и втвърдя, та да издам най-сетне ясен и точен звук като изсвирена на саксофон нота. От това би могло да се получи дори притча: живял някога един беден човечец, който погрешка се озовал не в своя свят. Съществувал като другите люде в света с градинки, кръчми, търговски пристанища, и искал да си внуши, че живее другаде, отвъд картините, с дожите на Тинторето и с храбрите флорентинци на Гоцоли47, отвъд страниците на книгите, с Фабрицио дел Донго и Жулиен Сорел, отвъд грамофонните плочи, с протяжните дрезгави вопли на джаза. Той дълго си хвърлял прах в очите, но най-сетне разбрал, прогледнал, видял, че е станало недоразумение: намирал се не другаде, а в кръчма пред халба топла бира. Останал съкрушен на своето място, помислил си: „Аз съм глупак.“ Но тъкмо тогава отвъд съществуването, в онзи свят, който можеш да съзреш отдалеко, без обаче никога да го доближиш, една мелодийка затанцувала, запяла: „Такъв трябва да бъдеш, трябва да страдаш отмерено.“
Гласът пее:
Плочата явно е издраскана на това място, понеже пращи. И сърцето някак странно се свива, понеже мелодията ни най-малко не е накърнена от тихото хриптене на иглата по плоскостта. Тя е тъй далече — тъй далече отвъд. Наясно съм: плочата се наранява и изтърква, певицата може вече да е умряла, а аз ще си отида, ще се кача на влака. Ала отвъд съществуващото, което преминава от едно настояще в друго, без да има минало, нито бъдеще, отвъд звуците, които с всеки изминал ден се разпадат, пропукват се и летят към гибел, мелодията си остава същата, млада и жилава като безмилостен свидетел.
Гласът е замлъкнал. Плочата стърже за кратко, после спира. Избавено от нежелания унес, кафенето преживя, предъвква радостта си, че съществува. Лицето на съдържателката се е наляло с кръв, тя леко потупва пълните бели бузи на новия си приятел, но те така и не поруменяват. Страни на смъртник. А аз се сплувам, избива ме на сън. След четвърт час ще съм във влака, но не мисля за това. Мисля за един американец с гладко избръснато лице и гъсти черни вежди, който изнемогва от зной на двадесетия етаж в нюйоркска сграда. Над Ню Йорк небето гори, огромни жълти пламъци обгръщат покривите; бруклинските дечурлига се събличат по гащета и се разхлаждат под поливачките. Затъмнената стая на двадесетия етаж е нажежена като пещ. Черновеждият американец въздиша, пухти и пот се стича по челото му. Седи по риза пред своето пиано; чувства вкус на дим в устата си, а в главата му нещо се мержелее. „Някой ден“. Подир час ще дойде Том, затъкнал в колана си плоска манерка; тогава двамата ще се тръшнат в кожените кресла, ще отпиват големи глътки, небесният огън ще възпламени гърлата им и тежко ще ги налегне властна, палеща дрямка. Първо обаче трябва да се запише мелодията. „Някой ден“. Потната ръка взема молива от пианото. „И някой ден ще болееш за мен…“
Така е било. Така или другояче, няма значение. Ето как се е родила. Избрала е да се роди от похабеното тяло на евреина с черни като въглен вежди. Той вяло е държал молива и върху хартията капчици пот са се отронвали от окичените му с пръстени ръце. А защо не аз? Защо тъкмо на дебелака, който се е наливал с долнопробна бира и уиски, се е паднало да породи това чудо?
— Мадлен, бихте ли пуснали пак плочата? Още само веднъж, за изпроводяк.