Четири дни по-късно Червения облак и голям отряд сиукси оглала неочаквано се появиха извън форта. Те първо спряха в лагера на Петнистата опашка. Двамата тетонски водачи още се радваха на срещата си, когато Мейнейдиър се яви с ескорт от войници, за да ги заведе в щаба си с тържествена церемония, барабанен бой и свирене на бойни тръби.
Когато Мейнейдиър съобщи на Червения облак, че новата мирна комисия няма да дойде във форт Ларами, преди да изминат няколко седмици, вождът на оглалите се ядоса. Голямата уста и другите пратеници му бяха казали, че ако се яви да подпише мирен договор, ще получи подаръци. Трябваха му пушки, барут и провизии. Мейнейдиър отговори, че може да отпусне на посетителите си оглали храна от армейските складове, но няма пълномощия да раздава пушки и барут. Тогава Червения облак поиска да узнае какво ще получа народът му от договора — те бяха подписвали договора и преди и все индианците отстъпваха пред белите. Този път белите трябва да дадат нещо на индианците.
Като си спомни, че председателят на новата комисия Тейлър се намира в Омаха, Мейнейдиър предложи Червения облак да изпрати послание до Тейлър по телеграфа. Червения облак бе настроен скептично — той не вярваше много в магията на говорещите жици. След известно отлагане той се съгласи да отиде с полковника в телеграфната служба на форта и с помощта на преводач продиктува послание за мир и дружба до намиращия се в Омаха съветник на Великия баща.
Машината изтрака отговора на комисаря Тейлър: „Великия баща във Вашингтон… иска от вас да бъдете негови приятели и приятели на белия човек. Ако сключите мирен договор, той иска да възнагради вас и народа ви в знак на приятелство. Керванът с припаси и подаръци няма да стигне до форт Ларами от река Мисури преди 1 юни, а Великия баща настоява по това време вече да е постигнато съгласие за датата, на която комисарите ще се срещнат с вас, за да се сключи договорът.“
Червения облак бе впечатлен. Харесваше му и откровеността на полковник Мейнейдиър. За подписването на договора той можеше да почака до Луната, когато тревата е поникнала. Това щеше да му даде възможност да се върне обратно на Паудър и да изпрати вестоносци до всички разпръснати отряди на сиуксите, шайените и арапахите. Индианците щяха да имат достатъчно време да съберат повече бизонски и боброви кожи, за да търгуват, когато се върнат във форт Ларами.
Като жест на добра воля Мейнейдиър отпусна на заминаващите оглали малко барут и олово и те отпътуваха в добро настроение. Мейнейдиър не бе казал нищо относно откриването на движение по Боузмън Роуд; Червения облак не бе споменал за форт Рино на река Паудър, който продължаваше да бъде в обсада. Тези въпроси можеха да почакат до свикването на съвета за сключване на договора.
Червения облак не изчака поникването на зелената трева. Той се върна във форт Ларами през май, Луната, когато мустангите линеят. Той водеше със себе и първия си помощник, Мъжа, който се страхува, и повече от хиляда оглали. Тъпия нож доведе няколко вигвама шайени, а Червеното листо пристигна с отряд сиукси брюле. Заедно с хората на Петнистата опашка и другите брюле те построиха обширен лагер край река Плат. Търговските агенции и лавките станаха център на трескава дейност. Никога Голямата уста и „готованците от Ларами“ не бяха имали толкова много работа по уреждането на сделки.
Няколко дни по-късно пристигна комисията за мирния договор и на 5 юни започнаха формалните преговори, съпроводени с обичайните дълги речи на комисарите и на индианските вождове. Неочаквано Червения облак поиска отлагане с няколко дни, за да се изчака идването на други тетони, които също искали да участвуват в разискванията. Комисарят Тейлър се съгласи да отсрочи съвета до 13 юни. По ирония на съдбата 13 юни бе денят, в който полковник Хенри Керингтън и седемстотин офицери и войници от 18-и пехотен полк достигнаха околностите на форт Ларами. Походът на полка бе започнал във форт Кърпи, Небраска, и задачата му бе да изгради поредица фортове покрай Боузмън Роуд в подготовка за очакваното през лятото голямо движение към Монтана. Макар че походът бе подготвян в продължение на седмици, никой от поканените за подписването на договора индианци не беше уведомен за тази военна окупация на земите по река Паудър.
За да избегне евентуални търкания с двете хиляди индианци, намиращи се на лагер около форт Ларами, Керингтън спря полка си на четири мили източно от военния пост. Стоящия лос, един от вождовете брюле, който беше тук още от зимата, наблюдаваше от вигвама си как войниците подредиха кервана от фургони във формата на квадрат. Той се метна на мустанга си, отиде до лагера и войнишките постове го заведоха при полковник Керингтън. Полковникът повика един от водачите си за преводач и след като изпушиха ритуалната лула, Стоящия лос запита остро:
— Къде сте тръгнали?
Керингтън отговори откровено, че води войските си към земите по Паудър, за да охранява пътя за Монтана.
— В Ларами се сключва договор със сиуксите от земите, където отивате — каза Стоящия лос. — Ако стигнете там, ще трябва да се сражавате с воините сиукси.
Керингтън заяви, че задачата му е да охранява пътя, а не да воюва със сиуксите.
— Те няма да продадат ловните си полета на белите, за да се прави път — настоя Стоящия лос. — И няма да ви дадат пътя, освен ако не ги победите.
Той побърза да поясни, че е сиукс брюле, че той и Петнистата опашка са приятели на белите, но че оглалите и минеконжуите на Червения облак ще се бият с всеки бял на север от Плат.
Преди да започне заседанието по договора на следващия ден, присъствието и намеренията на полка сини куртки бяха известни на всеки намиращ се около форт Ларами индианец. Когато на другия ден Керингтън пристигна във форта, комисарят Тейлър реши да го представи на вождовете и спокойно им съобщи това, което те вече знаеха — правителството на Съединените щати има намерение да открие път през земите им по река Паудър независимо от договора.
Хор недоволни индиански гласове заглуши първите думи на Керингтън. Когато той възобнови речта си, индианците продължиха да мърморят помежду си и да се къртят неспокойно по направените от борови дъски пейки, върху които седяха на плаца на форта. Преводачът на Керингтън тихо подсказа, че може би ще е по-добре да оставят вождовете да говорят първи.
Мъжа, който се страхува, се изкачи на подиума. С поток от думи той даде ясно да се разбере, че ако войниците навлязат в страната на сиуксите, хората му ще се сражават с тях. „След два месеца няма да ви остане дори едно копито“ — заяви той.
Дойде ред и на Червения облак. Стройната му фигура, наметната с леко одеяло и обута в мокасини, се придвижи към центъра на подиума. Разделена на път, правата му черна коса падаше чак до кръста. Под орловия нос широката му уста изразяваше решителност. Очите му святкаха, когато започна да упреква членовете на комисията в това, че се отнасят с индианците като с деца. Той ги обвини, че си играят на преговори за една страна, която се канят да завоюват със сила. „Година след година белите избутваха индианците — каза той, — докато не ги принудиха да живеят в малка територия на север от Плат, и сега последните ловни полета и домашните огнища на народа ни ще бъдат отнети. Нашите жени и деца ще гладуват, що се отнася до мен — предпочитам да умра в бой, отколкото от глад… Великия баща ни изпраща подаръци и иска нов път, но Белия вожд отива с войници да открадне пътя, преди индианците да са казали «да» или «не»!“
Докато преводачът се опитваше да преведе сиукските думи на английски, слушателите индианци станаха толкова неспокойни, че комисарят Тейлър внезапно прекъсна заседанието за деня. Червения облак премина покрай Керингтън като че той не съществуваше и продължи по плаца към лагера на оглалите. Преди да се съмне, оглалите бяха напуснали форт Дараци.