На 6 декември, когато студените въздушни течения нахлуваха надолу по склоновете на Бигхорн, Високия гръбнак и Жълтия орел взеха стотина воини и ги разпръснаха на различни места из пътя за боровата гора. Червения облак бе с друга група воини, които заеха позиции по хребетите на хълмовете. Те святкаха с огледалца и развяваха знамена, за да показват на Високия гръбнак и на причакващите му воини движението на войската. Преди края на деня индианците накараха сините куртки да се мятат във всички страни. По едно време Малкия бял вожд Керингтън излезе от форта и започна преследване. Като избра подходящия момент, Лудия кон слезе от коня си и се показа на пътеката непосредствено пред един от разгорещените кавалерийски офицери на Керингтън, който подгони индианеца с галопираща група ездачи. Щом войниците се проточиха в колона по един по тясната пътека, Жълтия орел и воините му изскочиха от своите скривалища в тила им. За секунди индианците се нахвърлиха като рояк пчели върху войниците. (В този бой бяха убити лейтенант Хорейшио Бингъм и сержант Дж. Боуърс, а няколко войници — тежко ранени.)
През нощта и през следващите няколко дни вождовете и воините коментираха в лагерите си колко глупаво бяха действували сините куртки. Червения облак бе уверен, че ако успеят да измъкнат от форта голям брой войници, хиляда индианци, въоръжени само с копия и стрели, ще могат да избият всички. През седмицата вождовете се съгласиха, че след началото на следващото пълнолуние ще подготвят голяма клопка на Малкия бял вожд и неговите войници.
Към третата седмица на декември всичко беше готово и около две хиляди воини напуснаха вигвамите си край Тонг и се отправиха на юг. Времето беше много студено и те носеха бизонски наметала с козината навътре, гамаши от тъмен вълнен плат, високи мокасини от бизонска кожа и червени одеяла, прикрепени към седлата им. Повечето яздеха товарни коне и водеха бързоногите си бойни мустанги завързани с въжета. Някои имаха карабини, но повечето бяха въоръжени с лъкове, стрели, ножове и копия. Те носеха достатъчно пемикан, а при удобен случай малки групи щяха да се отклоняват от пътя, да убиват по някой елен и да вземат толкова месо, колкото може да се носи под седлата.
На около десет мили северно от форт Фил Кърни те построиха временен лагер в три кръга — за сиуксите, шайените и арапахите. Между лагера и форта бе мястото, избрано за засадата — малката долина на Пино Крийк.
На 21 декември сутринта вождовете и племенните заклинатели решиха, че денят е благоприятен за победа. С първия сив лъч на утрото отряд воини потегли по много заобиколен път към пътеката за превоз на дърва, където щеше да се осъществи лъжливо нападение срещу фургоните. Десет младежи бяха вече избрани за опасната задача да привлекат вниманието на войниците — двама шайени, двама арапахи и по двама от трите сиукски клана (оглала, минеконжу и брюле). Командуваха ги Лудия кон, Гърбица и Малкия вълк. Докато воините „примамки“ яхнаха мустангите и се отправиха към Лодж Трайъл Ридж, основното ядро воини потегли надолу по Боузмън Роуд. Сенчестите страни на хребетите тук-там бяха покрити със сняг и лед, денят беше ясен, а въздухът — студен и сух. На около три мили от форта, където пътят вървеше по един тесен хребет и слизаше към Пино Крийк, те започнаха да подготвят голямата засада. Шайените и арапахите взеха западната страна. Една част от сиуксите се скриха в тревистата равнина на отсрещната страна; другите останаха на конете си, прикрити от два скалисти хребета. Към 10 часа сутринта почти две хиляди воини очакваха воините „примамки“ да доведат сините куртки в капана.
Докато бойният отряд извършваше лъжливото си нападение срещу кервана с дърва, Лудия кон и воините „примамки“ слязоха от конете си и в очакване се скриха на един склон срещу форта. При първите звуци на стрелбата рота войници изскочи от форта и се отправи в галоп да спасява дърварите. След като сините куртки се скриха от погледа им, воините „примамки“ се показаха на склона и тръгнаха надолу по посока на форта. Лудия кон размахваше червеното си одеяло и ту се показваше, ту се скриваше зад храсталаците, по бреговете на замръзналата река Пини. Това продължи няколко минути, после Малкия войнишки вожд във форта гръмна със своя голям топ. Воините „примамки“ се разпръснаха по склона, като подскачаха, бягаха в зигзаг и крещяха, за да накарат войниците да мислят, че са уплашени. По същото време бойната група се бе отдалечила от кервана с дърва и се връщаше обратно към Лодж Трайъл Ридж. След няколко минути войниците се впуснаха в преследване, някои на коне, други пеша. (Командваше ги капитан Уилям Фетерман, който имаше категорична заповед да не преследва отвъд Лодж Трайъл Ридж.)
Лудия кон и другите воини „примамки“ се метнаха на мустангите си и препускаха напред-назад по склона на Лодж Трайъл Ридж, като дразнеха войниците и ги разгневиха до такава степен, че те започнаха да стрелят безразборно. Куршумите рикошираха в скалите, а воините „примамки“ се оттеглиха бавно. Когато войниците забавяха хода си или спираха, Лудия кон слизаше от коня си и се преструваше, че поправя седлото или оглежда копитата му. Куршумите свистяха навсякъде около него, а после войниците се изкачиха на върха на хребета, за да прогонят воините „примамки“ надолу към Пино Крийк. „Примамките“, десет на брой, бяха единствените индианци, които се виждаха, и войниците пришпорваха конете си, за да ги заловят.
Когато воините „примамки“ прекосиха Пино Крийн, всичките осемдесет и един кавалеристи и пехотинци бяха вече в клопката. Сега „примамките“ се разделиха на две групи, всяка от които бързо пресече пътя на другата. Това бе сигналът за атака.
Малкия кон — шайенът, който преди година беше предупредил арапахите за приближаването на генерал Копър, имаше честта първи да даде сигнал на хората си, скрити в сухите дерета от западната страна. Той вдигна копието си и всички конни шайени и арапахи атакуваха — внезапният тропот на копитата им проехтя като гръмотевична буря.
От отсрещната страна се спуснаха сиуксите и за няколко минути индианците и пешите войници се смесиха в объркан ръкопашен бой. Скоро всички пехотинци бяха убити, но кавалеристите се оттеглиха в една скалиста височина към края на хребета. Те пуснаха конете си да избягат и се опитаха да се прикрият между заледените каменни блокове.
Него ден Малкия кон спечели слава, защото стигна на 40 фута от обсадените кавалеристи, като ловко прескачаше камъните и се криеше из деретата. Индианецът минеконжу Белия бик също се отличи в кървавото сражение на склона на хълма. Въоръжен само с лък и копие, той нападна един спешен кавалерист, който стреляше по него с карабината си. В пиктограмата, която Белия бик по-късно нарисува за събитието, той се изобразява облечен в червено бойно наметало в момента, когато изпраща стрела в сърцето на войника и го удря по главата с копието си, за да ознаменува победата си.
Към края на сражението шайените и арапахите, от едната страна, и сиуксите, от другата, бяха толкова близо едни до други, че започнаха да се обстрелват с рояци стрели. След това всичко свърши. Нито един войник не остана жив. Измежду мъртвите изскочи куче и един сиукс понечи да го улови, за да го вземе вкъщи, но шайенът Големия измамник каза: „Не оставяй кучето да избяга!“ — и някой прониза животното със стрела. Това беше сражението, което белите нарекоха фетермановото клане, а индианците — Битката на стоте убити.
Загубите на индианците бяха тежки — почти двеста убити и ранени. Поради силния студ те решиха да отнесат ранените обратно във временния лагер, където щяха да ги предпазят от замръзване. На следващия ден силна виелица задържа воините там във временни заслони, а когато утихна, те се върнаха в селищата си на Тонг.
Беше Луната на силния студ и за известно време нямаше да има повече сражения. Останалите живи войници във форта щяха да преглъщат горчивината от поражението. А ако те не вземеха от дума и продължаваха да стоят там до позеленяването на тревата напролет, войната щеше да продължи.