(Белите нарекоха двете стълкновения битките при ливадата и при товарните фургони и създадоха много легенди за тях. Един летописец с богато въображение обяснява, че товарните фургони били обкръжени от трупове на индианци. Друг посочи броя на убитите индианци като 1737, макар по-малко от хиляда да бяха участвували в сражението.)
Индианците не сметнаха нито едно от сраженията за поражение, и макар че някои военни приемаха битките при ливадата и товарните фургони за победни, правителството на Съединените щати също не бе на това мнение. Само седмица по-късно генерал Шърман пътуваше на запад с нова мирна комисия. Този път военните власти бяха решили да сложат край на войната на Червения облак с всякакви средства освен капитулацията.
В края на лятото на 1867 г. Петнистата опашка получи послание от новия комисар по индианските въпроси Натаниъл Тейлър. Сиуксите брюле кръстосваха мирно на юг от Плат и комисарят поиска от Петнистата опашка да съобщи на колкото е възможно повече прерийни вождове, че на всички приятелски настроени индианци ще бъдат отпуснати муниции през Луната на изсъхващата трева. Вождовете трябваше да се съберат на края на трасето на железопътната линия Юниън Пасифик, което тогава достигаше до западна Небраска. Великия воин Шърман и шестима нови мирни комисари щяха да дойдат там на Железния кон да преговарят с вождовете за слагане край на войната на Червения облак.
Петнистата опашка покани Червения облак, но вождът на оглалите отново отказа да дойде, като изпрати за представител Мъжа, който се страхува. Явиха се Убиеца на поните, Пуйчия крак, Голямата уста и „готованците от Ларами“. Бързата мечка, Стоящия лос и няколко други вождове брюле също се отзоваха на поканата.
На 19 септември на гарата в Плат Сити пристигна лъскав железопътен вагон, от който слязоха Великия воин Шърман, комисарят Тейлър, Белите мустаци Харни, Черните мустаци Санбърн, Джон Хендерсън, Самюъл Тапан и генерал Алфред Тери. Тези хора бяха добре известни на индианците, с изключение на дългокракия мъж с тъжни очи, наричан генерал Тери. Някои от тях щяха да се изправят срещу силата на Еднозвездния Тери при съвсем различни обстоятелства, девет години по-късно, при Литъл Бигхорн.
Комисарят Тейлър откри заседанията:
— Ние сме изпратени тук, за да разследваме и да изясним какви са причините за размириците. Искаме да чуем от вашите уста оплакванията ви за причинените ви неправди. Приятели, говорете подробно, говорете свободно и кажете цялата истина… Войната е зло, мирът е благо. Ние трябва да изберем благото, а не злото… Аз чакам да чуя какво имате да кажете.
Петнистата опашка отговори:
— Великия баща построи пътища, простиращи, се на изток и запад. Тези пътища са причината за всички беди… Страната, в която живеем, гъмжи от бели. Дивечът ни изчезна. Това е причината за големите размирици. Аз бях приятел на белите и сега съм такъв… Ако премахнете пътищата си, дивечът ще се върне. Земите по река Паудър принадлежат на сиуксите. Приятели, помогнете ни! Пожалете ни!
По време на заседанието през първия ден другите вождове повтаряха думите на Петнистата опашка. Макар че само малка част от тези индианци смятаха земите край Паудър за свой дом (те предпочитаха прериите на Небраска и Канзас), те всички подкрепяха решимостта на Червения облак да запази ненакърнени тези последни големи ловни полета.
— Пътищата прогониха надалеч дивеча ни — каза един от вождовете. — Искам да премахнете пътя край река Паудър!
— Оставете дивеча ни на мира — каза друг. — Не го плашете и тогава ще има живот за вас.
— Кой е нашият Велик баща? — запита искрено учуден Убиеца на поните. — Какъв е той? Верно ли е, че той ви е изпратил тук, за да оправите положението ни. Причината за нашите беди е пътят край река Паудър… Ако Великия баща затвори този път, аз съм сигурен, че вашите хора ще могат да пътуват по железния път, без да бъдат обезпокоявани.
На следващия ден Великия воин Шърман се обърна към вождовете и рязко заяви, че е мислил над думите им цяла нощ и е готов да отговори:
— Пътят край река Паудър бе построен, за да снабдяваме нашите хора с провизии — каза той. — Великия баща мислеше, че миналата пролет в Ларами вие сте се съгласили да дадете разрешение за прокарването му, но изглежда някои от индианците не са били там и започнаха война.
Приглушеният смях на вождовете вероятно изненада Шърман, но той продължи да говори и гласът му стана още по-суров:
— Докато индианците са във война заради пътя, няма да се откажем от него. Но, ако след обсъждането на въпроса в Ларами през ноември стигнем до извода, че пътят ви вреди, ние ще го изоставим или ще ви платим за него. Ако имате претенции към нас, предявете ги в Ларами!
Шърман се впусна да обсъжда необходимостта на индианците да имат собствена земя, посъветва ги да скъсат със зависимостта си от дивеча и накрая каза нещо, което дойде като гръм от ясно небе:
— Ние, следователно, предлагаме целият народ на сиуксите да си избере територия нагоре по Мисури, включително и около реките Уайт Ърт и Шайен и да запазят тези свои земи завинаги, както правят белите хора; предлагаме във вашата територия да не се допускат бели, освен тези агенти и търговци, които вие сами си изберете.
Когато тези думи бяха преведени, индианците се изненадаха и зашушукаха. Значи това искаха от тях новите комисари! Да си съберат багажа и да отидат надалеч, към река Мисури. Дълги години сиуксите тетони се бяха придвижвали подир дивеча в западна посока. Защо сега трябва да се връщат на Мисури и да гладуват? Защо да не могат да живеят в мир там, където все още може да се намери дивеч? Дали алчните очи на белите хора вече не са избрали тези благодатни земи за свои?
През останалата част от разискванията индианците бяха неспокойни. Бързата мечка и Убиеца на поните произнесоха дружелюбни речи, в които поискаха барут и олово, но заседанието завърши с шум и безредие, когато Великия воин Шърман предложи да дадат муниции само на брюле. Тогава комисарят Тейлър и Белите мустаци Харни изтъкнаха, че вождовете са били поканени на съвета с обещанието за отпускане на муниции за лов. Великия воин оттегли възраженията си и раздаде малко барут и олово на индианците.
Без да губи никакво време Мъжа, който се страхува, се върна в лагера на Червения облак на Паудър. Ако и да имаше някакво намерение да се срещне с новите мирни комисари в Ларами през Луната на падащите листа, Червения облак се отказа, щом изслуша разказа на Мъжа, който се страхува, за наглото държане на Великия воин Шърман и забележката му относно преместването на народа му към Мисури.
Когато на 9 ноември комисарите пристигнаха във форт Ларами, намериха само няколко вождове кроу, които очакваха срещата с тях. Индианците кроу бяха настроени дружески, но един от тях — Мечешкия зъб, произнесе изненадваща реч, в която осъди всички бели хора, че безразсъдно унищожават дивите животни и природата:
— Бащи, бащи, бащи, чуйте ме добре! Приберете младежите си от планините на големорогите овни! Те преминаха през страната ни, унищожиха растящите гори и зелената трева и подпалиха земите ни. Бащи, вашите младежи опустошиха страната и избиха животните ми — лосовете, елените, антилопите, моите бизони. Те не ги убиват, за да ги ядат, а ги оставят да изгният там, където са паднали. Бащи, какво ще кажете, ако отида в страната ви, за да избивам вашите животни? Няма ли да сгреша и няма ли да водите война срещу мен?
Няколко дни след срещата на комисарите с индианците кроу пристигнаха пратеници на Червения облак. Той им съобщаваше, че ще дойде в Ларами да преговаря за мир, веднага щом войниците се оттеглят от фортовете по пътя край река Паудър. Войната, повтори той, се води само за да бъде спасена долината на Паудър, единственото ловно поле, останало на племето му, от нашествието на белите хора. „Великия баща изпрати войниците си тук, за да проливат кръв. Аз не започнах пръв кръвопролитието… Ако Великия баща държи войниците си вън от страната ми, мирът ще трае вечно, но ако ме смущават, няма да има мир… Великия дух ме отгледа в тази страна, а вас отгледа в друга страна. Аз наистина мисля това, което казах. Имам намерение да запазя тази земя.“