След завършване на встъпителните церемонии започнаха речите. Говориха Високия бик, Белия кон, Мечока и Бизонския вожд. Ние не искаме война — казаха те, но ще я приемем, ако не можем да осигурим честен мир.
Бизонския вожд помоли за последен път да им разрешат да ловуват в областите около Смоуки Хил. Шайените няма да закачат железопътната линия, обеща и след това добави разумно: „Нека заедно да владеем земята — би трябвало шайените още да ловуват, там.“
Но белите хора от съвета не вярваха в съвместното владеене на земите северно от Арканзас. На сутринта, след като кафето бе сервирано, вождовете на шайените и арапахите присъствуваха при прочитането на договора с превод от Джордж Бент. Отначало Мечока и Белия кон отказаха да подпишат, но Бент ги отведе настрана и ги убеди, че това е единственият начин да запазят властта си и да останат да живеят с племето. След подписването комисарите раздадоха подаръци, включително и муниции за лов. Съветът при Медисин Лодж завърши. Сега повечето шайени и арапахи щяха да потеглят на юг, както бяха обещали. Но имаше и други, които нямаше да отидат там. Триста или четиристотин, вече бяха тръгнали на север от Симарън, като свързваха бъдещето си с бъдеще на воини, които не искат да се предадат. Под договора липсваше името на Римския нос.
През зимата на 1867–68 г. повечето шайени и арапахи лагеруваха под Арканзас, близо, до форт Ларнид. От есенното ловуване бе останало достатъчно месо, за да преживеят студените луни, но напролет недостигът на храна стана сериозен. Високия вожд Уинкуп излизаше от време на време от форта и раздаваше оскъдните дажби, които успяваше да получи от Бюрото по индианските въпроси. Той съобщи на вождовете, че Великия съвет във Вашингтон продължава споровете около договора и не са отпуснати пари за закупуване на храна и дрехи, както бе обещано. Вождовете отговориха, че ако имат оръжие и муниции, ще могат да отидат надолу към река Ред Ривър и ще убият достатъчно бизони, за да нахранят хората си. Но Уинкуп нямаше оръжие или муниции за тях.
Докато топлите пролетни дни се удължаваха, младежите ставаха все по-неспокойни, роптаеха, защото нямаха достатъчно храна, и проклинаха неизпълнените обещания на белите хора от Медисин Лодж. На малки групи те започнаха да се отправят на север към старите си ловни полета край Смоуки Хил. Високия бик, Белия кон и Мечока отстъпиха пред настояванията на гордите воини кучета и също прекосиха Арканзас. По пътя някои от непокорните младежи нападаха отделни поселища с надежда да намерят храна и пушки.
Агентът Уинкуп дойде спешно в селото на Черния котел като умоляваше вождовете да бъдат търпеливи и да държат младежите си далеч от пътеката на войната, въпреки че Великия баща бе нарушил обещанията си към тях.
„Нашите бели братя отдръпват от нас ръката, която ни подадоха в Медисин Лодж — каза Черния котел, — но ние ще се опитаме да я задържим. Надяваме се, че Великия баща ще се смили над нас и ще ни остави да получим обещаните пушки и муниции, за да можем да отидем на лов за бизони и да опазим семействата си от глад.“
Уинкуп хранеше надежда, че оръжия и муниции могат да се получат сега, когато Великия баща изпрати един нов Звезден вожд, генерал Филип Шеридан, да командва войниците по фортовете на Канзас. Агентът уреди среща между няколко вожда, включително Черния котел и Каменното теле, и Шеридан във форт Ларнид.
Когато индианците видяха Шеридан с неговите къси крака дебел врат и дълги, размахващи се ръце, те го оприличиха на сърдита мечка. По време на съвета Уинкуп запита генерала дали може да отпусне оръжия на индианците. „Да, дайте им оръжия — изръмжа Шеридан — и ако те тръгнат на война, моите войници да ги убиват като мъже.“
Камерното теле отговори язвително: „Нека войниците ти си пуснат дълги коси, за да бъде чест за нас да ги убиваме.“
Атмосферата на съвета не бе приятелска и макар че Уинкуп успя да получи няколко старомодни пушки за тях шайените и арапахите, които останаха да ловуват под Арканзас бяха много неспокойни. Доста от техните младежи и повечето отряди на воините кучета все още бяха на север. Някои от тях нападаха и убиваха белите, където ги намираха.
Към края на август повечето от шайените на север се бяха събрали край притока Арикарий на река Рипъбликън Високия бик, Белия кон и Римския нос бяха там с около триста воини и семействата им. Няколко арапахи и сиуксите на Убиеца на поните лагеруваха наблизо. От Мечока, чийто отряд стануваше на Соломон, те научиха, че генерал Шеридан е организирал рота разузнавачи, за да издирва индианските лагери. Но индианците бяха прекалено заети със събирането на месо за зимата, за да се тревожат дали разузнавачите или войниците ще ги открият.
И тогава, един ден през Луната, когато еленът рие земята, 16 септември, група ловци сиукси от лагера на Убиеца на поните видя около петдесет бели мъже да установяват лагера си на Арикарий, на около двадесет мили от индианските лагери. Само трима или четирима от белите носеха сини куртки; останалите бяха облечени в груби граничарски униформи. Това бе специалната рота, организирана от Шеридан за търсене на индиански лагери; белите бяха известни като разузнавачите на Форсайт.
Веднага след като ловците сиукси предупредиха съплеменниците си, Убиеца на поните изпрати вестоносци в лагера на шайените с призив да нападнат заедно белите разузнавачи, нахлули в ловните им полета. Високия бик и Белия кон незабавно изпратиха вестоносци в лагерите си, като приканваха воините да приготвят военните си одежди и да се боядисат за бой. Те отидоха да се срещнат с Римския нос, който беше във вигвама си и се подлагаше на пречистващи ритуали. Няколко дни преди това, когато шайените се бяха гощавали със сиуксите, една от сиукските жени бе използувала желязна вилица при приготвянето на пържен хляб. Римския нос разбра това едва след като беше изял хляба. Докосването на метал до храната се забраняваше при пречистването. Вълшебната способност на Римския нос да избягва куршумите на белите нямаше да се прояви, докато той не завършеше ритуалите.
Вождовете на шайените приемаха тези вярвания като нещо съвсем естествено, но Високия бик каза на Римския нос да ускори ритуалите, за да възстанови своята вълшебна сила. Високия бик беше сигурен, че шайените и сиуксите заедно са в състояние да унищожат петдесет бели разузнавачи, но наблизо можеше да има отряди сини куртки. Ако това бе така, индианците скоро щяха да имат нужда от Римския нос, за да ги поведе в атаки. Римския нос им заръча да си вървят. Когато бъде готов, ще дойде и той.
Тъй като разстоянието до лагера на разузнавачите бе голямо, вождовете решиха да изчакат до сутринта за нападение. Яхнали най-добрите си бойни мустанги и въоръжени с най-хубавите си копия, лъкове и пушки, петстотин-шестстотин воини се придвижиха надолу по долината на Арикарий. Сиуксите носеха накити от орлови пера, накитите на шайените бяха от пера на врани. Те спряха недалеч от лагера на разузнавачите и вождовете издадоха строга заповед — малки отряди сами да не нападат неприятеля. Всички щяха да атакуват заедно, както ги е учил Римския нос; ще препуснат срещу разузнавачите и ще ги изтрият от лицето на земята.
Въпреки предупрежденията шест сиукси и двама шайени — съвсем млади хора, се измъкнаха преди изгрев-слънце и се, опитаха да заловят стадото коне на белите. Те нападнаха точно призори, като крещяха и размахваха наметала и одеяла, за да подплашат животните. Няколко коня бяха пленени, но така младите воини се издадоха на разузнавачите на Форсайт. Преди главната група сиукси и шайени да може да нападне незащитения лагер, разузнавачите успяха да се придвижат до един малък остров в сухото корито на Арикарий и там да се скрият между върбовия гъсталак и високата трева.