Индианците атакуваха на разгърнат фронт през покритата с лека мъгла долина — копитата на мустангите им разтърсваха земята. Когато те бяха достатъчно близо, за да виждат разузнавачите, които се оттегляха към гористия остров, един от воините шайени даде сигнал с бойна тръба. Индианците имаха намерение да прегазят лагера. Сега им се налагаше да извият по сухото речно корито. Посрещна ги залп от магазинните пушки спенсър на разузнавачите и първите редици бяха пометени; атакуващите воини се разделиха, едни — наляво, други — надясно, като по този начин преминаха от двете страни на острова.
Цялата сутрин индианците обикаляха около острова. Единствените видими цели бяха войнишките коне, които стояха във високата трева. Воините стреляха по животните, а разузнавачите използуваха труповете им за прикритие. Няколко воини атакуваха острова поединично, като слизаха от конете си и се опитваха да се промъкнат до разузнавачите през гъсталаците. Но честият пушечен огън бе прекалено силен за тях. Един шайен на име Вълчия стомах направи две конни атаки, като премина през защитния кръг на разузнавачите. Той носеше своята вълшебна кожа от пантера, която му даваше такава сила, че нито един куршум не го засегна.
Рано следобед Римския нос дойде на бойното поле и зае позиция във височините над острова. Повечето от воините спряха сражението и изчакаха да видят какво ще направи той. Високия бик и Белия кон отидоха да говорят с него, но не го помолиха да ги поведе в бой. След това един старец, Белия инат, дойде и каза: „Ето го Римския нос, човекът, от когото зависим, стои зад този хълм!“
Римския нос се разсмя. Той вече бе решил какво ще прави през този ден и знаеше, че ще умре, но се разсмя на това, което каза старият човек.
— Всички хора, които се бият там, чувствуват, че ти принадлежат — продължи Белия инат — и ще направят всичко, което поискаш от тях, а ти стоиш тук, зад този хълм.
Римския нос отиде настрана и се подготви за бой, като боядиса челото си жълто, носа — червен, а брадата — черна. След това си сложи на главата еднорогата бойна превръзка с четиридесет пера. След като се приготви, той се качи на коня си и препусна надолу към сухото речно корито, където воините в боен ред го очакваха да ги поведе в победоносна атака.
Те тръгнаха в бавен тръс, увеличиха скоростта си до галоп и след това заудряха мустангите си така безмилостно, че нищо да не е в състояние да им попречи да смажат войниците на острова. Но още веднъж мощният огън на разузнавачите на Форсайт покоси предните редици и охлади устрема на отчаяната атака. Римския нос достигна външната редица върби, когато кръстосаният огън го засегна над хълбоците и един куршум проникна в гръбначния му стълб. Индианецът падна в храсталаците и пролежа така до залез-слънце, след което успя да пропълзи до брега. Там няколко млади воини вече го търсеха. Те го отнесоха във височините, където шайенски и сиукски жени се грижеха за ранените. През нощта Римския нос почина.
За младите шайенски воини смъртта на Римския нос бе като угасването на ярка светлина в небето. Той вярваше и беше убедил и тях, че ако се сражават за страната си като Червения облак, един ден ще победят.
Нито шайените, нито сиуксите имаха желание да се бият повече, но те държаха разузнавачите на Форсайт, обсадени в гъсталаците и в пясъците цели осем дни. Белите трябваше да ядат умрелите си коне и да копаят пясъка за вода. На осмия ден, когато колона войници дойде за подкрепление, индианците бяха готови да се махнат от зловонния остров.
Белите хора раздуха значението на боя; те го нарекоха Битката при острова на Бийчър, по името на младия лейтенант Фредерик Бийчър, който бе убит там. Останалите живи се хвалеха, че са избили „стотици червенокожи“ и въпреки че индианците преброиха не повече от тридесетина мъртви, загубата на Римския нос бе неизмерима. Те винаги щяха да си спомнят сражението като Боя, при който Римския нос бе убит.
След като си починаха от обсадата, голям брой шайени започнаха да се придвижват на юг. Сега войниците ги търсеха навсякъде и единствената им надежда за оцеляване бе да отидат при близките си под Арканзас. Те смятаха Черния котел за сломен стар човек, но той беше още жив и бе вождът на южните шайени.
Естествено, те не можеха да знаят, че приличащият на сърдита мечка войнишки вожд Шеридан подготвяше зимна кампания под Арканзас. Когато паднеха снеговете на студените луни, той щеше да изпрати Къстър и неговите конни войници да унищожават селата на „дивите“ индианци, повечето от които спазваха договорните си задължения. За Шеридан всеки индианец, който се съпротивлява, когато стрелят по него, бе „дивак“.
През тази зима Черния котел установи селото си на река Уошита, на четиридесет мили източно от Антилоуп Хилс, и когато младежите започнаха да се връщат от Канзас, той им се скара за отлъчването им, но като всеопрощаващ баща ги прие обратно в отряда си. През ноември, когато дочуха за идването на войниците, Черния котел, Малкото наметало и двама арапахски вождове, пропътуваха почти сто мили надолу по долината ма Уошита до форт Коб, седалище на новата им агенция пя юг от Арканзас. Генерал Уилям Хейзън бе командир на форта и по време на лятното си посещение шайените и арапахите бяха установили, че той е дружелюбен и отзивчив.
При този спешен случай обаче Хейзън не бе толкова сърдечен. Когато Черния котел поиска да премести своите 180 вигвама близо до форт Коб за закрила, Хейзън отказа. Освен това той не разреши на шайените и арапахите да се преместят в селата на кайовите и команчите. Той увери Черния котел, че ако неговата делегация се завърне в селата си и задържи младежите там, няма да има нападения. След като раздаде на гостите си малко захар, кафе и тютюн, Хейзън го отпрати, знаейки, че вероятно никога вече няма да ги види. Той бе в течение на военните планове на Шеридан.
Разочарованите вождове пътуваха срещу студения северен вятър, който се бе обърнал във виелица, обратно към селата си, където пристигнаха през нощта на 26 ноември. Макар и изморен от дългото пътуване, Черния котел незабавно свика съвет на племенните вождове (Джордж Бент не присъствуваше: той беше завел жена си, племенницата на Черния котел, на гости във фермата на Уилям Бент в Колорадо).
Черния котел каза на племето си, че този път не бива да се оставят да бъдат изненадани както в Сенд Крийк. Вместо да чака войниците да дойдат при тях, той ще поведе делегация, за да посрещне белите и да ги убеди, че шайенското село е мирно. Снегът беше дълбок и продължаваше да вали, но веднага щом облаците се вдигнеха, те щяха да тръгнат да се срещнат с войниците.
Въпреки че си легна късно през нощта, Черния котел се събуди както винаги точно преди разсъмване. Той излезе от вигвама си и се зарадва, че небето се прояснява. Гъста мъгла покриваше долината на Уошита, но дълбокият сняг по склоновете отвъд реката се виждаше.
Изведнъж той чу женски вик, който ставаше все по-ясен: „Войници! Войници!“ По навик. Черния котел се втурна във вигвама си за пушката. Преди да излезе, той беше решил какво да прави — да събуди лагера и да помогне на всички да избягат. Не трябва да се допуска втори Сенд Крийк. Той ще посрещне войниците само на брода на Уошита и ще преговаря с тях. Като насочи пушката си към небето, той дръпна спусъка. Изстрелът събуди цялото село. Докато той даваше команда на всички да се качват на конете и да бягат, жена му развърза неговия мустанг и му го доведе.
Той се готвеше да избърза към брода, когато от мъглата се чу сигнала на войнишка тръба, последваха давани на висок глас команди и виковете на нападащите войници. От снега не се чуваше тропот на копита, само потракваха раниците и звънтяха сбруите. Прегракнали крясъци и тръби звучаха отвсякъде. (Къстър бе докарал през снеговете военния си оркестър и му бе изповядал да свири „Гери Оуен“