Савил не обърна внимание на протестите и на следващата сутрин разпореди на хората си да изкопаят дупка за пилона. След няколко минути се появи група млади воини с брадви, която започна да сече стълба на парчета. Савил им заповяда да спрат, но те не му обърнаха внимание и агентът отиде в канцеларията на Червения облак и го помоли да спре воините. Червения облак отказа — той знаеше, че воините само изразяват яда си по повод нахлуването на Дългата коса в Блак Хилс.
Савил кипна и нареди на един от работниците си да отиде на кон във Войнишкия град (форт Робинсън) и да повика рота кавалеристи на помощ. Когато видяха мъжа да язди към форта, демонстриращите воини отгатнаха намеренията му. Те се спуснаха към вигвамите си, въоръжиха се, боядисаха се за война и тръгнаха да пресрещнат кавалеристите. Сините куртки бяха само двадесет и шест, водени от един лейтенант. Воините ги обкръжиха, стреляха с пушките си във въздуха и издадоха няколко бойни викове. Лейтенантът (Емет Кроуфорд) не се изплаши. През големия облак прах, вдигнат от обикалящите воини, той продължи да води хората си към агенцията. Някои от по-младите воини започнаха да яздят съвсем близо, като блъскаха мустангите си в конете на войниците, за да предизвикат бой.
Този път към лейтенант Кроуфорд галопира за подкрепление не друга кавалерийска част, а един отряд сиукси от агенцията, водени от Младежа, който се страхува от конете си, син на Стареца, който се страхува от конете си. Индианците от агенцията разкъсаха обръча воини, образуваха защитен пръстен около сините куртки и ги отведоха до укреплението. Настроените за бой обаче се опитаха да подпалят укреплението и само убедителното красноречие на Червеното куче и на Стареца, който се страхува от конете си, спря безредиците.
Червения облак отново отказа да се намеси. Той не се изненада, когато много от протестиращите си събраха багажа, вдигнаха вигвамите си и потеглиха на север, за да прекарат зимата извън резервата. Те му доказаха, че все още са сиукски воини, които, не приемат нашествието в Паха Сана, Червения облак обаче все още не разбираше, че губи завинаги тези младежи. Те отхвърлиха водачеството му и щяха да го сменят със Седящия бик и Лудия кон, които никога не бяха живели в резерват и не бяха приемали подаянията на белия човек.
До пролетта на 1875 г. разказите за златото в Блак Хилс доведоха стотици златотърсачи нагоре по река Мисури и по Пътя на крадците. Армията изпрати войници да спрат хорския поток. Няколко бели бяха изгонени от хълмовете, но срещу тях не бяха приложени санкции съгласно закона и скоро те се върнаха, за да разработват участъците си. Генерал Крук (прерийните индианци го наричаха Трите звезди вместо Сивия вълк) претърси района на Блак Хилс и намери там повече от хиляда златотърсачи. Трите звезди учтиво ги осведоми, че нарушават закона и им нареди да се махат, но не положи усилия да осигури изпълнението на заповедта.
Разтревожени от златната лудост на белите мъже на несполуката на армията да опази територията им, Червения облак и Петнистата опашка отправиха сериозни протести пред държавните служители във Вашингтон. В отговор Великия баща изпрати комисия, за да преговаря с индианците „да се откажат от праната си върху Блак Хилс“. С други думи, дойде време да се отнеме още един къс земя, който беше отреден на индианците за вечни времена. Както обикновено комисията бе съставена от политици, мисионери, търговци и офицери. Сенаторът от Айова Уилям Алисън бе председател. Преподобният Самюел Хинмън, който от дълго време се опитваше да смени религията и културата на сантиите с християнството, бе главният мисионер. Генерал Алфред Тери представляваше военните. Джон Колинс, търговец във форт Ларами — търговските интереси.
За да е сигурно, че ще са представени всички индианци — и от агенцията, и другите, вестоносци бяха изпратени да поканят на съвета Седящия бик, Лудия кои и други „диви“ вождове. Метисът Луис Ричард занесе правителственото писмо на Седящия бик и му го прочете. „Искам да отидеш и да кажеш на Великия баща — отговори Седящия бик, че не искам да продавам никаква земя на правителството“ Той взе щипка прах и добави: „Дори толкова, колкото тази.“
Лудия кон също се противопостави на продажбата на сиукски земи, особено на Блак Хилс. Той отказа да присъствува на съвета, но Малкият голям човек щеше да присъствува като наблюдател от името на свободните оглали.
Ако комисарите разчитаха да се срещнат спокойно с няколко сговорчиви вождове и да уредят евтина сделка, то ги очакваше горчиво разочарование. Когато те пристигнаха на мястото на срещата, на река Уайт, между агенциите на Червения облак и Петнистата опашка, по прериите на мили околовръст бяха пръснати сиукски лагери и огромни стада пасящи мустанги. От река Мисури на изток до земите край Биг Хорн на запад всички сиукски племена и много от техните шайенски и арапахски приятели се бяха събрали тук — повече от двадесет хиляди индианци.
Малко от тях бяха виждали някога копие от договора от 1868 г., но мнозина знаеха значението на една известна клауза в този свещен документ: „Никакъв договор за прехвърляне на каквато и да е част от описания тук резерват… няма да има валидност й сила… освен ако не е потвърден и подписан най-малко от три четвърти от всички възрастни индианци от мъжки пол, които живеят в тези земи или са заинтересовани от тях“… Дори ако комисарите успееха да заплашат или подкупят всеки от присъствуващите вождове, те не биха могли да получат повече от няколко дузини подписи от хилядите разгневени, добре въоръжени воини, които бяха решени да запазят всяка щипка прах и всеки стрък трева в своята територия.
На 20 септември комисията се събра под сянката на голям насмолен брезент, който бе опънат в хълмистата прерия до една самотна топола. Комисарите седяха с лице към хилядите индианци, които неспокойно се движеха. Отряд от 120 кавалеристи на бели коне пристигна от форт Робинсън и се подреди в редица зад брезентовия заслон. Петнистата опашка пристигна от агенцията си с фургон, но Червения облак изпрати съобщение, че няма да се яви. Бяха дошли и няколко други вождове, когато облак прах се издигна изведнъж от билото на един далечен хълм. Отряд индианци препускаше в галон надолу към заслона на съвета. Воините бяха облечени за бой и когато се приближиха, направиха завой и обкръжиха комисарите, стреляха с карабините си във въздуха и нададоха няколко бойни викове. После обърнаха в тръс и направиха редица непосредствено зад кавалеристите. По това време вече се приближаваше втори отряд индианци… Така племе след племе сиукските воини пристигаха и демонстрираха силата си, докато голям кръг от няколко хиляди индианци не обкръжи съвета. Тогава вождовете излязоха напред, доволни, че са дали на комисарите сериозен материал за размисъл. Те насядаха в полукръг с лице към неспокойните бели мъже и нямаха търпение да чуят какво ще им кажат те за Блак Хилс.
През няколкото дни, които комисарите прекараха във форт Робинсън и наблюдаваха настроенията на индианците, те разбраха, че е безсмислено да се опитват да закупят хълмовете и вместо това решиха да преговарят за права върху разработването на мини. „Трябва да ви попитаме сега дали сте готови да предоставите на нашите хора права за рудодобив в Блак Хилс — започна сенаторът Алисън, — докато намират там злато и друга полезни изкопаеми, в замяна на една справедлива и подходяща сума. Ако вие сте готови, ние ще се споразумеем за това право. Когато отнесем златото и извадим другите полезни изкопаеми, земята отново ще бъде ваша и ще разполагате с нея както желаете.“
Петнистата опашка прие това предложение като абсурдна шега. Нима комисарят иска от индианците да дадат за известно време назаем Блак Хилс на белите мъже? Вместо отговор той запита сенатора Алисън дали той би му дал един впряг мулета при подобни условия.
— За нашето правителство ще е трудно да държи белите хора извън хълмовете — продължи Алисън. — Ако се опита да направи това, то ще си навлече големи неприятности, защото белите, които искат да отидат там, са извънредно много.