Сенаторът показа, че изобщо не е наясно с чувствата на индианците към земите край река Паудър с изречението: „Има друга страна, далеч към залязващото слънце, където вие бродите и ловувате. Тези земи засега не са отстъпени — простират се до върховете на планините Биг Хорн. Те не изглежда да са от особена стойност и полза за вас и нашите хора биха желали да получат тази част от тях, която току-що описах.“
Докато превеждаха невероятните искания на сенатора Алисън, пристигна на кон Червеното куче и съобщи, че носи послание от Червения облак. Отсъствуващият вожд на оглалите, вероятно предвидил алчността на комисарите, искаше отлагане с една седмица, за да имат племената време да проведат свои съвети, на които да обсъдят всички предложения относно земите им. Комисарите разгледаха въпроса и решиха да дадат на индианците три дни за племенни съвети. На 23 септември вождовете трябваше да дадат окончателни отговори.
Идеята да отстъпят своите последни големи ловни полета бе толкова абсурдна, че никой от вождовете дори не си направи труда да я обсъжда по време на съветите. Те разискваха много сериозно въпроса за Блак Хилс. Някои стигнаха до извода, че ако правителството на Съединените щати няма намерение да изпълнява договора и да държи белите златотърсачи извън територията им, то може би индианците трябва да поискат пари, много пари за жълтия метал, добиван от хълмовете. Други бяха твърдо решени да не продават на никаква цена. Блак Хилс принадлежат на индианците, твърдяха те, и ако войниците със сини куртки не искат да прогонят златотърсачите, воините трябва да го сторят.
На 23 септември комисарите, натоварени на санитарни фургони във форт Робинсън и охранявани от подсилен кавалерийски отряд, отново пристигнаха при заслона на съвета. Червения облак беше дошъл преди това и енергично протестира срещу големия брой войници. Точно когато той се подготвяше да произнесе встъпителната си реч пред комисарите, в далечината воините изведнъж се раздвижиха. Около триста оглали, дошли от земите край Паудър, се спуснаха в тръс надолу по наклона, като стреляха от време на време с карабините си. Някои пееха една сиукска песен:
Един индианец на сив кон си проби път сред редиците на воините, събрани около брезентовия заслон. Това бе пратеникът на Лудия кон, Малкия голям човек, готов за бой, с два револвера, препасани на кръста му. „Ще убия първия вожд, който проговори за продаване на Блак Хилс!“ — извика той. След това той разигра коня си в свободното пространство между комисарите и вождовете.
Младежа, който се страхува от конете си, и група официални сиукски пазители на реда бързо наобиколиха Малкия голям човек и го отведоха настрана. Вождовете и комисарите обаче навярно схванаха, че Малкия голям човек изразява чувствата на повечето от присъствуващите воини. Генерал Тери предложи на своите събратя комисари да се качат на санитарните фургони и да се върнат на сигурно място във форт Робинсън.
Комисарите дадоха на индианците няколко дни, за да се успокоят, и безшумно уредиха среща с двадесет вожда в главната сграда на агенцията на Червения облак. По време на трите дни речи вождовете дадоха на представителите на Великия баща да разберат добре, ме Блак Хилс няма да струват евтино, ако изобщо се продават. Петнистата опашка накрая изгуби търпение от комисарите и поиска да му представят окончателно писмено предложение.
Предложението бе за четиристотин хиляди долара годишно срещу даване на права за рудодобив или ако сиуксите искаха направо да продадат хълмовете, цената би била шест милиона долара, платими в петнадесет годишни вноски. (Това бе една крайно занижена цена, като се вземе предвид, че само една от мините в Блак Хилс даде злато за повече от петстотин милиона долара.)
Червения облак дори не се появи на последното заседание, като остави Петнистата опашка да говори от името на всички сиукси. Петнистата опашка твърдо отхвърли и двете предложения. „Блак Хилс — заяви той — нито се дават под наем, нито се продават.“
Комисарите си събраха багажа, върнаха се във Вашингтон, докладваха, че не са успели да убедят сиуксите да се откажат от Блак Хилс, и препоръчаха конгресът да пренебрегне желанията на индианците и да задели една сума „като справедлив еквивалент на стойността на хълмовете“. Тази насилствена сделка с Блак Хилс трябва да бъде „представена на индианците като окончателна“, казаха те.
Така започна поредица събития, които щяха да доведат до най-голямото поражение на армията на Съединените щати във войната й с индианците. Тези събития в крайна сметка щяха да унищожат завинаги свободата на индианците от северните прерии.
9 ноември 1875 г.: Е. Уоткинс, извънреден инспектор към Бюрото по индианските въпроси, докладва на комисаря си, че прерийните индианци, които живеят извън резерватите, са добре хранени и въоръжени, поведението им е надменно и независимо и следователно те са заплаха за системата на резерватите. Инспектор Уоткинс препоръча да се изпратят войски срещу тези нецивилизовани индианци „през зимата, колкото може по-скоро, и да бъдат те насилствено подчинени“.
22 ноември 1875 г.: Министърът на войната У. Белнап предупреждава за неприятности в Блак Хилс, „ако не се направи нещо, за да се установи контрол върху този район и белите златотърсачи, които нахлуват там, привлечени от съобщенията за богати залежи от скъпоценния метал“.
З декември 1875 г.: Комисарят по индианските въпроси Едуард Смит заповядва на сиукските и шайенските агенти да съобщят на всички индианци извън резерватите да дойдат и да се представят в агенциите си до 31 януари 1876 г., иначе „военна част ще бъде изпратена да ги принуди.“
1 февруари 1876 г.: Министърът на вътрешните работи съобщава на министъра на войната, че срокът, даден на „враждебните индианци“ за явяване в резерватите, е изтекъл и той предава червенокожите на военните власти. Армията може да предприеме такива действия, каквито смята за подходящи при дадените обстоятелства.
7 февруари 1876 г.: Министерството на войната упълномощава, генерал Шеридан, командуващ военния окръг в Мисури, да започне операции срещу „враждебните сиукси“, включително срещу отрядите на Седящия бик и Лудия кон.
8 февруари 1876 г.: Генерал Шеридан заповядва на генералите Крук и Тери да започнат подготовка за военни операции по притоците в горната част на реките Паудър, Тонг, Роузбъд и Бигхорн, „където се подвизават Лудия кон и съюзниците му“.
Веднъж пусната в действие, правителствената машина се превръща в безжалостна сила, безконтролна и безумна. Когато в края на декември куриери напуснаха агенциите, за да предупредят „дивите“ вождове да се явят там, северните прерии бяха покрити с дълбоки снегове. Виелици и силни студове попречиха на някои от куриерите да се върнат, преди да изминат седмици след крайния срок — 31 януари. Би било невъзможно да се придвижват жени и деца на мустанги и травои. Дори да успееха по някакъв начин да пристигнат в агенциите, хилядите „враждебни индианци“ щяха да гладуват там. Към края на зимата запасите от храна в резерватите бяха толкова малко, че стотици индианци избягаха през март и отидоха на север да търсят дивеч, за да попълнят оскъдните правителствени дажби.
През януари един куриер намери Седящия бик на лагер близо до устието на Паудър. Вождът на хънкпапите върна куриера при агента със съобщение, че ще помисли върху заповедта да се яви, но не може да го направи преди Луната, когато зелената трева е поникнала.
Оглалите на Лудия кон зимуваха близо до Беър Бют, където Пътя на крадците навлизаше в Блак Хилс от север. През пролетта щеше да е удобно да изпращат от това място отряди за набези срещу златотърсачите, нахлуващи в Паха Сапа. Когато куриерите на агенцията стигнаха през снеговете до Лудия кои, той им каза учтиво, че не може да се яви, докато студът не си отиде. „Беше много студено — си спомня впоследствие един млад оглала — и много от нашите хора и мустанги щяха да умрат в снега. Освен това бяхме в собствената си страна и не вредяхме никому.“