На този ден, 17 юни 1876 г., Лудия кон се видя в (мълния свят и показа на сиуксите много неща, които те никога не бяха правили в сраженията с белите войници. Когато Крук изпращаше конниците си в кавалерийски атаки, вместо да се впускат напред срещу огъня на карабините им, сиуксите се оттегляха към фланговете и удряха слабите места във войнишките редици. Лудия кон държеше бойците си на конете и те непрекъснато се движеха от едно място на друго. Когато слънцето бе на върха на небето, той бе накарал обърканите войници да участвуват в три отделни сражения. Сините куртки бяха свикнали да се сражават в редици и да формират мощни бойни линии и когато Лудия кон им попречи да се бият по този начин, те се объркаха. Като атакуваха дръзко на бързите си мустанги, сиуксите държаха войниците далеч едни от други и винаги в отбрана. Когато огънят на сините куртки ставаше прекалено силен, сиуксите се оттегляха, увличаха няколко войници в преследване, след което яростно ги нападаха.
Шайените също се отличиха в този ден, особено при опасните атаки. Вожда, който се вижда, бе най-храбрият от всички, но когато изви коня си след едно нападение във фланга на войниците, животното бе убито пред една пехотна редица на сините куртки. Изведнъж от позицията на шайените в галоп изскочи друг ездач и изви така, че да прикрие Вожда, който се вижда, от огъня на войниците. Спасителят беше неговата сестра, Жената от пътя на бизончетата, която бе дошла с воините, за да помага в конните стада. Затова шайените запомниха този бой като Битката, където момичето спаси брат си. Белите мъже го нарекоха Битката при Роузбъд.
Сражението завърши след залез-слънце. Индианците чувствуваха, че са дали достоен отпор на Трите звезди, но чак на следващия ден разбраха, че са го победили. При първите лъчи на новия ден разузнавачите сиукси и шайени се изкачиха на хребетите на хълмовете и видяха колоната на сините куртки да се оттегля далеч на юг. Генерал Крук се връщаше в базата си при река Гуус Крийк, за да чака подкрепления или съобщение от Гибсън, Тери или Къстър. Индианците при Роузбъд бяха прекалено силни за една колона войници.
След битката при Роузбъд вождовете решиха да се изтеглят на запад към долината на Сочната трева (на Литъл Бигхорн). Разузнавачите донесоха сведения, че има големи стада антилопи на запад оттам и че по близките тераси има много трева за конете. Скоро лагерните кръгове бяха разположени край десния бряг на Литъл Бигхорн в разстояние на почти три мили. Никой не знаеше със сигурност колко индианци имаше там, но не бяха по-малко от десет хиляди души, включително три-четири хиляди воини. „Това беше много голямо село и човек трудно би могъл да преброи вигвамите“ — казва Черния лос.
Нагоре по течението в южна посока бе лагерът на хънкпапите, а близо до него — на чернокраките сиукси. Хънкпапите винаги стануваха при входа, или в челния край на кръга, което бе и значението на името им. Под тях бяха санс аркс, минеконжуите, оглалите и брюле. На северния край бяха шайените.
Беше началото на Луната на зрелите череши и дните бяха достатъчно горещи, за да могат момчетата да плуват във водите на Литъл Бигхорн. Ловни отряди отиваха към планините Бигхорн и се връщаха оттам — те бяха открили малко бизони и антилопи. Жените изравяха от прерията диви репи. Всяка нощ в един или в няколко племенни кръга имаше танци, а някои нощи вождовете се събираха на съвети. „Вождовете на различните племена се събираха заедно като равни — казва Дървения крак. — Имаше само едни, когото поставяха над всички. Това бе Седящия бик. Той бе признат за старши вожд на събраните лагери.“
Седящия бик не вярваше, че с победата при Роузбъд се е изпълнило пророчеството за падащите в индианския лагер войници. След отстъплението на Трите звезди обаче ловните отряди не забелязваха сини куртки между Паудър и Бигхорн.
До сутринта на 24 юни те не знаеха, че Дългата коса Къстър дебне край Роузбъд. Но на следващата сутрин разузнавачите съобщиха, че войниците са преминали последния висок хребет между Роузбъд и индианския лагер и се движат към Литъл Бигхорн.
Новините за приближаването на Къстър дойдоха мри индианците по различни пътища: „Бях с четири жени близо до лагера да вадим дива ряпа — казва Червения кон (един от сиукските вождове с право да участвува на съвети). — Изведнъж една от жените ми показа облак прах, който се издигаше наблизо до лагера. Скоро след това видях, че войниците нападат селото. Побягнахме натам. Когато пристигнах, един човек ми каза да бързам към вигвама на съвета. Войниците атакуваха толкова бързо, че нямаше време за приказни. Ние излязохме от вигвама на съвета и викахме във всички посоки. Сиуксите се качваха на конете, вземаха пушки и започваха да се бият с войниците. Жените и децата се качваха на конете и потегляха с намерение да се отдалечат.“
Пте-Сан-Уасте-Уин — братовчедка на Седящия бик, бе една от младите жени, които същата сутрин вадели ряпа. Тя казва, че войниците са били на шест-осем мили, когато индианците ги забелязали за първи път. „Пие различавахме проблясването на сабите им и видяхме, че в отряда има твърде много войници.“ Войници, видени от Пте-Сан-Уасте-Уин и от другите индианци от средата на лагера, бяха от батальона на Къстър. Тези индианци не знаеха за изненадващата атака на майор Маркъс Рино срещу южния край на лагера, докато не чуха стрелбата откъм вигвамите на чернокраките сиукси. „Така беше, когато войниците ни връхлетяха. Куршумите им свистяха в коловете на вигвамите… Жените и децата пищяха, защото се страхуваха, че ще ги убият, но мъжете — хънкпапите и чернокраките, оглалите и минеконжу, се метнаха на конете си и препуснаха към вигвамите на чернокраките. Ние все още виждахме войниците на Дългата коса да напредват в далечината и нашите мъже, макар и изненадани, нападнати от неочаквана посока, да влизат в бой зад селото на чернокраките, като пееха бойната си песен.“
Черния лос, едно тринадесетгодишно момче оглала, плуваше с приятелите си в Литъл Бигхорн. Слънцето печеше право над главите им и беше много топло, когато чу глашатаят да вика в лагера на хънкпапите: „Нападателите идват! Те идват! Нападателите идват!“ Предупреждението бе повторено от един глашатай оглала и Черния лос чуваше как викът се носеше от лагер на лагер, на север, чак до шайенското село.
Ниското куче, един от вождовете на оглала, чу същия предупредителен вик.
„Не повярвах. Мислех, че е лъжлива тревога. Не мислех, че е възможно бели хора да ни нападнат, толкова бяхме силни… Макар и да не вярвах, че тревогата е истинска, се приготвих, без да губя време. Когато взех пушката си и излязох от вигвама, нападението бе започнало в този край на лагера, където бяха хънкпапите и Седящия бик.“
Желязната гръмотевица бе в лагера на минеконжу: „Не знаех нищо за атаката на Рино, докато хората му не дойдоха толкова близо, че куршумите им минаваха през лагера и всичко се обърка. Конете бяха толкова подплашени, че не можехме да ги уловим.“
Краля на враните, който бе в лагера на хънкпапите, казва, че конниците на Рино започнали да стрелят от около четиристотин ярда разстояние. Хънкпапите и чернокраките сиукси се оттеглили бавно пеша, за да дадат на жените и децата време да избягат на сигурно място. „Други индианци взеха конете ни. По това време ние вече имахме достатъчно воини, за да отблъснем белите.“
Близо до лагера на шайените, на три мили на север, Две луни поеше конете си: „Измих ги със студена вода, после поплувах. В лагера се върнах пеша. Когато стигнах до вигвама си, погледнах нагоре по Литъл Бигхорн към лагера на Седящия бик. Видях да се издига голям облак прах. Изглеждаше като вихрушка. Скоро един конник сиукс се втурна в лагера, като викаше: «Войниците идват! Много бели войници!»
Две луни заповяда на воините шайени да вземат конете си и каза на жените да се скрият вън от селото. «Препуснах бързо към лагера на Седящия бик. Там видях белите войници (хората на Рино) да се бият в редица. Индианците прикриваха низината. Те започнаха да изтласкват войниците. Всички се бяха смесили — сиукси, после войници, после още сиукси, и всички стреляха. Въздухът беше пълен с дим и прах. Аз видях войниците да се оттеглят и да се спускат към речното корито като бягащи бизони.»