Само няколко години след подписването на първия договор правителствените чиновници се нахвърлиха отново върху не персе, като искаха още земя. Старият Джоузеф предупреди хората си да не вземат подаръци, дори и едно одеяло: „После — каза той — те ще твърдят, че са пи платили за страната.“
През 1865 г. представиха нов договор на не персе. Той отнемаше долината Уолоуа и три четвърти от останалата им земя, като им оставяше един малък резерват там, където днес е Айдахо. Стария Джоузеф отказа да присъствува на подписването на договора, но Адвоката и няколко други вождове, които никога не бяха живели в Долината на лъкатушещите води, подписаха отказа от чуждата земя. Стария Джоузеф го нарече „Договора на крадците“ и бе толкова оскърбен, че разкъса библията, която един бял мисионер му даде, за да го покръсти. Вождът заби колове по границата на земята, където живееха хората му, за да знаят белите мъже, че той продължава да претендира за долината Уолоуа.
Скоро след това Стария Джоузеф умря (1871 г.) и ръководството на отряда премина върху сина му Хенмот Туайалакет (Младия Джоузеф), който по това време бе около тридесетгодишен. Когато правителствените чиновници дойдоха, за да заповядат на не персе да напуснат долината Уолоуа и да отидат в резервата Лапуай, Младия Джоузеф отказа да ги слуша. „Нито Адвоката, нито който и да е друг вожд имат власт да продават тази земя — каза той. — Тя винаги е принадлежала на народа ми. Тя дойде безоблачна при нас от предците ни и ние ще защитаваме земята до последната капка кръв, стопляща сърцата на нашите мъже.“
Той отправи молба до Великия баща Юлисис Грант да разреши на народа му да остане там, където винаги е живял, и на 16 юни 1873 г. президентът издаде заповед на изпълнителната власт, с която закри долината Уолоуа за заселване от бели хора.
Малко след това пристигна група комисари за организирането на нова индианска агенция в долината. Един от тях спомена, че хората на Джоузеф ще могат да се възползуват от предимствата на училищата. Джоузеф отговори, че не персе не искат училищата на белите хора.
— Защо не искате училища? — запита комисарят.
— Те ще ни учат да имаме църкви — отговори Джоузеф.
— Не искате ли църкви?
— Не, не искаме църкви.
— Защо не искате църкви?
— Те ще ни учат да се караме заради бога — каза Джоузеф. — Не искаме да се учим на това. Ние можем да се караме понякога за земни неща, но никога не се караме заради бога. Не искаме да се учим на това.
Междувременно белите заселници незаконно навлязоха в долината, алчни за земята на не персе. В близките планини откриха злато. Златотърсачите крадяха конете на индианците, търговците крадяха добитъка им и го дамгосваха, за да не могат стопаните им да си поискат обратно. Белите политици пътуваха до Вашингтон, за да разказват лъжи за не персе. Те обвиняваха индианците, че са заплаха за мира и че крадат добитъка на белите заселници. Това бе точно обратно на истината, но както казваше Джоузеф, „ние нямахме приятел, който да защити нашата кауза пред Съвета на законите“.
Две години след като Великия баща окончателно бе обещал долината Уолоуа на народа на Джоузеф, той издаде нова прокламация, с която отново откри долината за заселване с бели. На не персе им дадоха „разумен срок“ за изселване в резервата Лапуай, Джоузеф нямаше намерение да се откаже от долината на дедите си, но през 1877 г. правителството изпрати Едноръкия войнишки вожд, генерал Хауард, да прочисти долината Уолоуа от всички не персе.
През четирите години, които изминаха, след като се отнесе справедливо към Кочис и значите, Оливър Оти Хауард разбра, че армията не проявява търпимост към „приятелите на индианците“. Сега той бе дошъл в северозападната територия, решен да възстанови престижа си при военните, като изпълни експедитивно и точка по точка дадената му заповед. В частни разговори той казваше на доверените си приятели, че „е голяма, грешка да се отнеме от Джоузеф и неговия отряд не персе тази долина“. Но през май 1877 г. призова Джоузеф в Лапуай за съвет, на който не персе да си определят дата за отстъпване на земите си.
Джоузеф избра Бялата птица, Огледалото, брат си Олокот и пророка на Уолоуа Тухулхулзоте да го придружат до Лапуай. Пророкът бе висок, много грозен индианец с дебел врат и с дарба да спори красноречиво. „Беглец от ада“ — така се изрази за него един бял човек. При откриването на съвета, който бе свикан една сграда срещу караулното на форт Лапуай, Джоузеф представи Тухулхулзоте като говорител на не персе от Уолоуа.
— Част от не персе предадоха земята си — каза пророкът. — Но ние не сме. Земята е част от тялото ни и ние никога не сме я отстъпвали.
— Вие знаете много добре, че правителството е заделило един резерват и че индианците трябва да отидат в него — заяви Хауард.
— Кой човек дръзва да разделя земята и да ни поставя на нея? — запита Тухулхулзоте.
— Аз съм този човек. Аз представям тук президента. — Хауард бе започнал да губи търпение. — Заповедите ми са категорични и ще бъдат изпълнени.
Пророкът продължи да дразни Едноръкия войнишки вожд и го запита как може земята да принадлежи на белите мъже, след като не персе са я наследили от дедите си.
— Ние сме дошли от земята и телата ни трябва да идат пак в нея, нашата майка — каза той.
— Не искам да оскърбявам религията ви — отговори раздразнено Хауард, — но вие трябва да говорите за практични неща. За двадесети път чувам, че земята е ваша майка и за правото на вожда, произтичащо от земята. Не ми се слуша повече за това, искам веднага да преминем към дела.
— Кой може да ми нарежда какво да правя в собствената ми страна? — отвърна дръзко Тухулхулзоте.
Спорът продължи в същия дух и Хауард почувствува, че трябва да се наложи със сила. Той заповяда да арестуват пророка и да го отведат в караулното, след което рязко заяви на Джоузеф, че не персе разполагат с тридесет дни, за да се преместят от долината Уолоуа в резервата Лапуай.
— Народът ми винаги е бил приятелски настроен към белите мъже — каза Джоузеф. — Защо бързате толкова? Аз не мога да подготвя преместването си за тридесет дни. Добитъкът ми е разпръснат и река Снейк е много пълноводна. Нека почакаме до есента, когато реката ще спадне.
— Ако вие не спазите срока само с един ден — отговори Хауард сурово, — войниците ще дойдат тук да ви закарат насила в резервата, а добитъкът и конете, които по това време са извън резервата, ще останат в ръцете на белите хора.
Джоузеф разбра, че няма избор. Да отбранява долината със своите по-малко от сто воини, бе невъзможно. Когато той и заместник-вождовете се върнаха в домовете си, войниците вече бяха там. Вождовете свикаха съвет и решиха незабавно да съберат добитъка си в прехода до Лапуай.
— Белите мъже са много и ние не можем да удържим срещу тях. Ние сме като елени. Те са като сиви мечки. Страната ни е малка. Тяхната е голяма. Ние сме доволни да оставим нещата така, както Великия дух ги е създал. Те са вечно недоволни и ще променят реките и планините, ако не ги харесват.
Още преди началото на дългия поход някои от воините започнаха да говорят за война, вместо да се оставят да ги прогонят като кучета от земята, в която се бяха родили. Освободеният от затвора Тухулхулзоте заяви, че само кръвта може да измие позора, с който Едноръкия войнишки вожд ги покрил. Джоузеф обаче продължаваше да съветва да се запази мира.
За да спазят дадения от генерал Хауард срок, трябваше да оставят повечето от добитъка си в долната, а когато стигнаха до реката Снейк, водите й кипяха от разтопените планински снегове. Като по чудо успяха да се прехвърлят без произшествие на салове от бизонска кожа, но докато бяха заети с тази задача, една група бели мъже се промъкна и открадне част от добитъка от чакащото стадо. След това индианците побързаха да накарат добитъка да преплува реката и много от животните загинаха в буйно течащите води.