Майрън поклати глава, без да знае какво да каже.
Бренда спря люлката.
— Освен това ме нарече Анита — добави тя.
Гърлото на Майрън пресъхна.
— Помислил те е за майка ти? — попита той.
Бренда кимна.
— В очите му имаше толкова омраза — каза тя. — Никога не го бях виждала такъв.
Майрън остана неподвижен. В мислите му бавно се оформяше нова теория. Кръвта в шкафа в „Сейнт Барнабас“. Обажданията до адвокатите и до Брадфорд. Бягството на Хорас. Убийството му. Всичко съвпадаше. Но в момента това представляваше само теория, основана на размисли. Трябваше да я претегли от всички страни, преди да посмее да я изрече на глас.
— Колко път има до имението на Брадфорд? — попита Бренда.
— Около километър.
Тя отмести поглед от него.
— Все още ли мислиш, че майка ми е избягала заради нещо, което се е случило в онази къща?
— Да.
Бренда се надигна.
— Хайде да се разходим дотам — предложи тя.
— Няма да видим нищо. Висока ограда и гъсти храсталаци.
— Майка ми е минавала през онази врата шест години. Това ще ми е достатъчно. Засега.
Поеха по пътеката между „Ридж Драйв“ и „Кодингтън Теръс“. Майрън не можеше да повярва, че пътеката си е на мястото след всичките тези години. Завиха надясно. Оттук се виждаха светлините на хълма. Но нищо друго. Бренда приближи към портата. Пазачът се извърна към нея. Тя спря пред железните решетки и се вторачи в тях.
Пазачът се наведе навън.
— Мога ли да ви помогна, мадам? — запита той.
Бренда поклати глава и се отдръпна.
Прибраха се късно. Баща му пак се правеше на заспал в креслото си. Някои навици изчезват трудно. Майрън го „събуди“. Баща му се престори на стреснат. Пачино никога не преиграваше по този начин. Майрън целуна баща си по бузата, която беше доста загрубяла и ухаеше слабо на „Олд Спайс“. Така и трябваше да бъде.
Леглото в стаята за гости на първия етаж беше оправено. Сигурно прислужницата беше идвала днес, защото майка му се пазеше от домакинските задължения като от радиоактивни отпадъци. Тя бе работеща жена, една от най-страшните адвокатки в щата още от дните преди Глория Стайнъм.
Родителите му пазеха тоалетните си чантички от първокласните полети. Майрън даде една на Бренда. После й намери и фланелка и долнище на пижама.
Когато Бренда го целуна силно по устата, Майрън усети как всичко в него се раздвижва. Вълнението от първата целувка, прекрасният аромат и вкус на устните й, стегнатото й младо тяло, притиснато до неговото. Майрън никога не се бе чувствал толкова замаян и лек. Когато езиците им се срещнаха, той потръпна като от електрически ток и изстена.
После Майрън се отдръпна назад.
— Не трябва да го правим — каза той. — Баща ти току-що умря. Ти…
Бренда го накара да замълчи с нова целувка. Майрън обгърна нежно главата й с ръка. Усети сълзи в очите си, докато я прегръщаше.
Когато целувката свърши, двамата продължаваха страстно да се притискат един в друг.
— Ако ми кажеш, че правя това, защото в момента съм уязвима, то ужасно грешиш — каза Бренда. — И знаеш, че грешиш.
Майрън преглътна тежко.
— Ние с Джесика преживяваме известни затруднения в момента — каза той.
— И за това не става дума — каза Бренда.
Майрън кимна. Знаеше го. Но след като десет години бе обичал една и съща жена, вероятно това го плашеше най-много от всичко. Майрън отстъпи назад.
— Лека нощ — едва успя да каже той.
После се затича надолу към мазето и старата си стая. Пъхна се под завивките и ги придърпа до брадичката си. Вторачи се в рамкираните плакати на Джон Хавличек и Лари Бърд. Хавличек, великият играч на „Селтикс“, стоеше на стената още откак Майрън бе на шест години. Бърд се беше присъединил към него през 1979 година. Майрън търсеше успокоение в старата си стая, където бе заобиколен от познати образи.
Но не намери такова.
Глава осемнадесета
Звънът на телефона и приглушените гласове нахлуха в съня му и станаха част от него. Когато Майрън отвори очи, той си спомняше съвсем малко. В съня си той беше доста по-млад и почувства дълбока тъга, докато се събуждаше. Затвори очи отново, опитвайки се да се върне в онази спокойна нощна действителност. Второто звънене изтри избледняващите образи като тебешир от дъска.