Майрън го потупа по рамото.
— Здрасти, детектив.
Уикнър бавно се обърна към него. Майрън помнеше добре пронизващите му сиви очи, но в момента те бяха доста зачервени. Може би конюнктивит. Или алергия. Или алкохол. Изборът си е ваш. Кожата му беше прекалено загоряла и приличаше на гьон. Носеше жълта фланелка с яка и цип отпред. Ципът беше свален. На врата му висеше дебела златна верижка. Изглеждаше нова. Вероятно предназначена да придаде по-весел вид на пенсионера. Не вършеше работа обаче.
Уикнър успя да се усмихне.
— Вече си достатъчно възрастен, за да ме наричаш Илай, Майрън.
Майрън реши да опита.
— Как си, Илай?
— Добре, Майрън. Пенсионирането ми се отразява добре. Често ходя за риба. А ти? Наблюдавах опита ти да се върнеш в спорта. Съжалявам, че не се получи.
— Благодаря — каза Майрън.
— Все още ли живееш с родителите си?
— Не, сега съм в града.
— Какво те води насам? На гости на семейството ли си дошъл?
Майрън поклати глава.
— Исках да поговоря с теб.
Отдръпнаха се на десетина метра от останалите. Никой не ги последва.
— За какво искаш да говорим? — попита Уикнър.
— За един стар случай.
— Полицейски случай?
Майрън го погледна сериозно.
— Да — отговори той.
— И за кой случай става дума?
— Смъртта на Елизабет Брадфорд.
За чест на Уикнър, той не разигра сцена на учудване. Свали бейзболната шапка от главата си и приглади посивялата си коса. После върна шапката на мястото й.
— Какво искаш да научиш?
— Подкупът — отговори Майрън. — Искам да знам дали семейство Брадфорд ти платиха накуп солидна сума, или уредиха дългосрочното й изплащане с лихви и т.н.?
Уикнър пое удара с изправен гръб. Дясната страна на устата му потръпна, сякаш се мъчеше да сдържи сълзите си.
— Не ми харесва отношението ти, сине.
— Твоя си работа.
Майрън знаеше, че единственият му шанс е директното нападение без задръжки. Игричките или фините подпитвания нямаше да го доведат доникъде.
— Имаш две възможности, Илай. Първата е да ми кажеш какво наистина се случи с Елизабет Брадфорд, а аз да се опитам да запазя доброто ти име вън от тази история. Втората възможност е да уведомя пресата за полицейско прикриване на случая и да унищожа репутацията ти — каза Майрън и махна с ръка към игрището. — Докато свърша с теб, ще имаш късмет, ако те приемат да се мотаеш отново около „Писоара на Илай Уикнър“.
Уикнър се извърна настрани. Майрън забеляза, че раменете му се повдигат и смъкват надолу от затрудненото му дишане.
— Не знам за какво говориш — каза бившето ченге.
Майрън се поколеба за момент. После заговори с мек глас.
— Какво стана с теб, Илай?
— Какво?
— Гледах на теб като на пример за живота — отговори Майрън. — Интересуваше ме какво мислиш…
Думите уцелиха болното място. Раменете на Уикнър започнаха леко да се изправят. Майрън зачака. Най-после детективът се обърна с лице към него. Загрубялата му кожа сега изглеждаше напълно изсушена, отпусната и остаряла. Уикнър се опита да каже нещо. Майрън реши да не го притеснява с нетърпението си.
Едра ръка стисна рамото на Майрън.
— Проблем ли има тук? — запита някой.
Майрън се завъртя. Ръката принадлежеше на шефа на детективите Рой Померанц, мутрата, която навремето беше партньор на Уикнър. Померанц носеше бяла тениска и бели шорти, прекалено тесни за него. Все още притежаваше мъжествена фигура, но вече бе напълно плешив и главата му изглеждаше полирана.
— Махни си ръката от рамото ми — каза Майрън.
Померанц не му обърна внимание.
— Всичко наред ли е? — запита той.
— Просто си приказвахме, Рой — отговори Уикнър.
— За какво?
Майрън реши да се справи с този въпрос.
— За теб — отговори той.
Широка усмивка.
— Така ли?
Майрън посочи с ръка към главата му.
— Тъкмо обсъждахме, че ако си сложиш една обица халка, ще си абсолютно като Мистър Клийн8.
Усмивката на Померанц се стопи.
Майрън сниши глас.
— Ще ти го кажа още веднъж. Разкарай си ръката или ще я счупя поне на три места.
Забележете уточняването за трите места. Определените заплахи винаги са най-добрите. Беше научил това от Уин.