— Защото търсех не само Хорас Слотър — бавно каза Майрън. — Търсех и Анита Слотър.
Брадфорд се помъчи да удържи контрола върху изражението на лицето си и езика на тялото си. Но думите на Майрън го накараха да си поеме дълбоко дъх. Лицето му леко пребледня. Беше добър без съмнение, но тук имаше нещо.
Брадфорд заговори бавно.
— Анита Слотър изчезна преди двайсет години, нали?
— Да.
— И мислиш, че е още жива?
— Да.
— Защо?
За да получиш информация, трябва и да дадеш малко. Майрън знаеше това. Време беше да обърне нещата.
— Ти пък защо се интересуваш от това? — попита той.
— Не се интересувам — отвърна Брадфорд неубедително. — Но смятах, че е мъртва.
— Защо?
— Изглеждаше свястна жена. Защо би избягала и би изоставила детето си по този начин?
— Може да се е страхувала — отговори Майрън.
— От мъжа си?
— От теб.
Това го накара да замръзне.
— Защо пък би се страхувала от мен?
— Ти ми кажи, Артър.
— Нямам представа.
Майрън кимна.
— И жена ти просто случайно падна от онази тераса преди двайсет години, така ли?
Брадфорд не отговори.
— Анита Слотър просто дошла на работа една сутрин и намерила жена ти мъртва на земята — продължи Майрън. — Подхлъзнала се на собствения си балкон и никой не забелязал. Нито ти. Нито брат ти. Никой. Анита просто се натъкнала на трупа. Така ли стана?
Брадфорд не поддаде, но Майрън забеляза, че лицето му вече не е толкова безизразно както преди.
— Разкажи ми тогава.
— Обичах жена си. С цялото си сърце.
— Какво се случи с нея?
Брадфорд си пое дълбоко дъх и се опита да си възвърне самоконтрола.
— Тя падна — каза той, после се замисли за момент и добави: — Защо мислиш, че смъртта на жена ми има нещо общо с изчезването на Анита? — Гласът му вече звучеше по-спокойно и самоуверено. — Всъщност, доколкото си спомням, Анита остана тук след инцидента. Напусна дома ни дълго след трагедията с Елизабет.
Това беше вярно. При това беше факт, който дразнеше Майрън като песъчинка в окото.
— Защо непрестанно ме измъчваш със смъртта на жена ми? — настоя Брадфорд.
Майрън нямаше подходящ отговор, затова реши да парира въпроса с няколко собствени.
— Защо всички толкова се притесняват от полицейското досие? — запита той. — Защо ченгетата се тревожат?
— По същата причина като мен — отговори Брадфорд. — Годината на изборите. Разглеждането на стари досиета звучи подозрително. Това е всичко. Жена ми загина при нещастен случай. Край на историята.
Самоувереността в гласа му звучеше още по-силно. В преговорите може да има повече внезапни промени, отколкото в баскетболен мач. Изглежда сега късметът бе на страната на Брадфорд.
— А сега ти ми отговори на един въпрос: Защо мислиш, че Анита Слотър е още жива? — запита Брадфорд. — Имам предвид, семейството й не я е чувало от двайсет години.
— Кой казва, че не са я чували?
Брадфорд повдигна вежди.
— Да не искаш да кажеш, че са я чували?
Майрън сви рамене. Трябваше да внимава. Ако Анита Слотър наистина се криеше от този тип и ако Брадфорд наистина вярваше, че е мъртва, как би реагирал, ако получи доказателства, че е още жива? Не е ли логично да се опита да я намери и да я накара да замълчи? Интересна мисъл. Но в същото време, ако Брадфорд тайно й бе давал пари, както самият Майрън бе мислил по-рано, той щеше да знае, че е жива. Поне щеше да знае, че е избягала, а не е мъртва.
Какво ставаше тук?
— Мисля, че казах достатъчно — отсече Майрън.
Брадфорд отпи солидна глътка от чашата с лимонада и я пресуши. После разлюля каната и си наля нова. Посочи към чашата на Майрън, който отказа. Двамата мъже се облегнаха назад.
— Бих искал да те наема — каза Брадфорд.
Майрън опита да се усмихне.
— Като какъв? — запита той.
— Съветник. Охрана. Искам да те наема, за да ме държиш в течение на разследването. По дяволите, плащам на достатъчно тъпаци за какво ли не. А кой е по-добър от човек вътре в нещата? Ще можеш да ме подготвиш за евентуален скандал. Какво ще кажеш?