Както стоят, за втори път тази сутрин се чува експлозия. Тази обаче изглежда е различна. Не е само трусът, придружава го трясъкът от трошене и след броени секунди се чуват викове, писъци и сирени.
— Не знам какво става — признава Кадер. — По-добре да влезем.
Адам усеща, че го въвеждат в някаква сграда. Вътре свалят превръзката от очите му и той вижда голото бетонно стълбище на жилищен блок. Лятото наближава, обаче вътре е студено. Кадер му дава знак и заедно с шофьора и един мъж, когото Адам смята за охрана, се качват по стълбите. На третия етаж Кадер бутва една отключена врата. В апартамента вече има няколко мъже, които влизат и излизат от главното помещение. Мебелировката е оскъдна и практична: груби етажерки с книги и класьори, бюро и компютър, няколко стоманени стола, а в ъгъла има ниска масичка с евтин кафяв диван и кресло. На стената виси огромен плакат на Йерусалим, на който централно място заема златният купол на скалата и има бордюр от бели арабски букви на яркозелен фон — цветовете на ХАМАС.
— Е, пристигнахме — казва Кадер. — Седни. Искаш ли чай?
— Да, благодаря — отговаря Адам и се опитва да се усмихне.
— Ще те помоля да почакаш няколко минути. Има ново нападение и трябва да разбера какво става. — Той го повежда към съседната стая и Адам чака повече от час. Никой не му обръща внимание.
Най-сетне Кадер се връща.
— Положението е лошо и продължава да се влошава. Започнало с бомба близо до Ислямския университет. Четирима от нашите били взривени в колата си, а сега има и престрелка. Мисля, че са простреляни и бойци на ФАТАХ. Положението се влошава с всеки изминал ден. — Свива рамене. — Или са ФАТАХ, или са израелците.
Адам кима, все едно бомбените взривове и придружаващият ги кървав хаос са обичаен всекидневен риск.
— Знаеш защо съм тук. Можеш ли да ми помогнеш?
— Дали можем да намерим жена ти ли? — Изражението на Кадер не е насърчително. — Моля те да ме разбереш, искам да ти помогна, господин Адам. Ти си мой гост, а Ахмад Махмуд, твоят клиент в Америка, е братовчед на един от моите учители. Той е много уважаван човек. Обаче ти си тук, защото Башир ти е дал телефонния ми номер, а след срещата с теб израелците са го арестували. Как се е случило?
— Не знам. Кълна се, нямам представа как са го намерили, обаче съм сигурен, че това няма нищо общо с мен. — Съзнава, че говори прекалено. — Премислих всичко случило се през онази нощ, и не мога да проумея. Сигурен съм, че никой не ме следи. На никого не казах къде отивам. Виж, ако намекваш, че работя за израелците, надали бих дошъл тук, нали го разбираш — особено след залавянето на Башир. Тук съм, защото искрено вярвам, че искаш да намериш съпругата ми Морган почти толкова, колкото го искам и аз. Също така съм убеден, че я държат в плен твоите врагове.
— Откъде знаеш кой я държи в плен?
Разбира се, Башир не е имал време да предаде на приятелите си в Газа съобщение за срещата им. Кадер още не знаеше за видеозаписа.
— В Американското посолство е изпратен диск с видеозапис. Морган изглежда ужасно, облечена е с оранжев гащеризон като в Гуантанамо и съм сигурен, че са я изтезавали. Зад нея има плакат, на който пише, че е пленница на „Джанбия ал-Ислам“. Чувал ли си за тази групировка? Свързана ли е с ХАМАС?
— Много въпроси — клати глава Кадер. — Не. Те нямат нищо общо с Ислямското движение. Знаем кои са. Те са такфири7, екстремисти. Не виждат нищо лошо в това да убиват мюсюлмани, докато преследват целите си. Обаче ако те са похитили жена ти, това е лоша новина. Вече видя малко от Газа, но достатъчно, за да знаеш колко трудно ще е да я намерим.
Докато разговарят, в стаята се втурва още един мъж с кожено яке, прошепва нещо в ухото на Кадер и му подава дребен предмет. Кадер се смръщва. Разтваря шепа и показва малък електронен чип.
— Знаеш ли какво е това, господин Адам?
Той се взира неразбиращо и свива рамене. Преди да успее да каже нещо, Кадер вдига ръка и я стоварва върху лицето му.
— Не знаеш ли? Носиш това, а не знаеш какво е?
— Аз… никога не съм го виждал. — Усеща, че бузата му се подува, но е в шок и не усеща болка. — Кълна се. Какво е?
— Ами нека ти обясня, господин Адам. Това е проследяващо устройство. След като те претърсихме на път за насам, колегите ми са го открили в портфейла ти, където държиш паспорта си. Деактивирахме го. Безполезно е. Обаче не ти вярвам. Кой ти го даде, господин Адам? — Той го удря в гърдите толкова силно, че го просва назад към мекия дунапрен на канапето.
— Нямам представа! Това няма нищо общо с мен — провиква се Адам. — Тук съм, за да намеря жена си, не за да вземам страна в битките ви с ФАТАХ или с израелците. Аз съм адвокат! През последните няколко години защитавам конституционните права на привърженици на вашето движение, а не предизвиквам гибелта им от въздушна атака. — Още докато изрича думите, осъзнава колко нелепо и абсурдно звучат. — Исках да се срещнем, за да помоля за помощ. Иначе защо ще поемам подобен риск?