— Определено не изглеждаш добре. Е, сигурно ти липсват близките ти. Прекрасно знам как се чувстваш.
Абу Мустафа сви рамене.
— Защо не ме пуснеш? Тогава и ти ще можеш да се прибереш.
Преди той да успее да отговори, стана ясна истинската причина за притеснението му. Днес нямаше да са сами. Морган усети как кръвта във вените й се вледенява, когато от къщата се показа още един човек и прекоси двора, за да се присъедини към тях — Карим. Последва го пазач с още един пластмасов стол и Карим се настани до масата, облечен с бедуинска роба.
— Здравей, Морган, радвам се да те видя. Жадна ли си днес? — изкиска се той с неприятен фалцетов смях.
— Халлас8. Време е за истинските въпроси. — Посочи Абу Мустафа и каза: — Приятелят ми ще обясни какво имам предвид.
Абу Мустафа се прокашля. Не изглеждаше доволен, но думите му не издаваха никакви признаци за липса на лоялност.
— Сигурно за теб не е изненада, че Карим е осведомен за разговорите ни. Смятаме обаче, че вече трябва да се насочим към по-съществени неща, например истинската същност на мисията ти в Газа. Разговаряхме и с Абдел Насър. Обаче трябва да го чуем и от теб.
Морган и бездруго се озадачаваше, че Абу Мустафа отделя твърде много време на нещо, което може да се определи като далечен фон. Най-сетне беше настъпил моментът тя да приложи стратегията си на практика: да се опита да предпази тайните, които никога не би издала, като разкрие нещо безопасно.
— Тук съм, за да наблюдавам и да изготвя доклад за видяното. Мисията ми не е по-различна от тази на Балканите. Моето правителство е вложило много в мирния процес, но за да бъдат ефективни дипломатическите му усилия, трябва да разполага с актуална и прецизна информация от Газа. Вече нямаме тук постоянен персонал. Управлението знаеше, че нямам търпение да се върна да работя на терен, затова ме помолиха да започна да правя чести посещения, като същевременно прекарвам по-голяма част от времето си у дома. Това положение е удобно и за двете страни, затова съм тук.
— Затова съм тук — повтори Карим, имитирайки акцента й. — Не по-различна от мисията ми на Балканите — изсумтя той.
— Госпожо Купър, много добре звучи, че си пристигнала тук, за да наблюдаваш — намеси се Абу Мустафа, опитвайки се да поеме инициативата в свои ръце. — Но какво да наблюдаваш? Телевизия „Ал-Джазира“ е тук през цялото време, има и други кореспонденти. Какво толкова тайно трябваше да научите, че да са нужни уменията на агент от тайното разузнаване на ЦРУ и привличането на Абдел Насър.
— Правителствата предпочитат сами да събират информация на място. Вярно е, че работя за Управлението, но информацията, която изискваха от мен да им изпращам от тук, беше почти същата, каквато би била, ако работех за Държавния департамент.
Карим се изправи, прекоси краткото разстояние до стола на Морган, наведе се и приближи лицето си на сантиметри от нейното.
— Лъжеш — каза. — Знаеш какво ще се случи, ако лъжеш. — Плъзна пръсти напряко на гърлото си не веднъж, а няколко пъти, сякаш имитираше трион за дърва.
Морган нямаше възможност да отговори, защото изведнъж чертите на Карим застинаха ужасено. В далечината тя чу нещо подобно на гърления мотор на косачка за трева, която подстригва колежанско футболно игрище. Звукът бързо се усили. Карим кресна на Абу Мустафа на арабски, двамата станаха и хукнаха, като Абу Мустафа поспря само колкото да стисне Морган за китката и да я помъкне с тях.
— „Апачи“ — кресна той, — израелски серафим. Трябва да се скрием! Надолу по стълбите, в мазето!
Докато тичаха към мазето, Морган мярна тъмния корпус на хеликоптера да се издига над палмите, сякаш търси мишената си. Само че хеликоптерът продължи полета си, а те хукнаха надолу по тесните стъпала към мазето и после по коридора, в края на който се намираше до болка познатата стая, в която я изтезаваха.
Там малко по-късно тя чу приглушения взрив на насочена ракета „Хелфайър“. Където и да беше паднала, не беше в двора им. Морган помнеше какво е преживял Карим в гората на Черна гора. Реакцията му не й се стори пресилена.
Той я изгледа строго, все още задъхан, явно се мъчеше да се овладее и да възвърне авторитета си, и изтупа въображаема прашинка от робата си.
— Сега си тръгвам, но ще поговорим отново по-късно — заяви.
След бележката, която остави в хотела на Адам, Ицхак Бен-Меир му се обади по телефона рано на следващата сутрин. Адам забеляза, че гласът му звучи неочаквано колебливо: прочете бележката и реши, че Бен-Меир е израелски шпионин. Покани го в хотела си на късна закуска и двамата се срещнаха във фоайето в десет без петнайсет. Напълниха чиниите си с хумус и салата от бюфета и се запътиха към задната част на терасата.