— Тя е наша пленница. На нейно място ти какво би направил?
С тези думи Рейгуър искаше да оправи настроението на приятеля си.
— Остави това. Ти говори ли с Джон?
— Да. — Рейгуър се озърна, за да се убеди, че са сами в залата. После добави: — Уолъс смята, че можем да нападнем англичаните и да ги победим.
— Да, време е.
— След две седмици ще идем при него и той ще ни обясни плана си.
— Ако силите на Андрю де Морей се присъединят към нашите… — Очите на Арин светнаха.
— Да, но шотландските благородници са все още против нас.
— Те са загрижени единствено за земите си. С обединени сили можем много да постигнем. Този замък е наш. И Уолъс вече превзе много крепости, а Андрю още повече на север. Само защото Бейлиъл абдикира, оцелелите от мъстта на англичаните са обявени извън закона. Досега не сме яздили под едно знаме. Съберем ли веднъж голяма сила, хората от клана Брус, не ще и дума, ще се дръпнат от нас, от страх Едуард да не откаже на Робърт шотландската корона. Но народът е с нас. Ако на Уолъс му се наложи да бяга, неговите привърженици ще го скрият. Мъже и жени са готови да умрат за него. Той самият няма какво да изгуби или да спечели, освен живота си. Затова всички го следват. Силата му е в любовта към тази страна, в готовността му да умре за Шотландия. А това има по-голямо значение от всички титли, Рейгуър.
— Не ще и дума.
— Трябват ни мъже, готови да се бият за вярата и за страната си. Но ако искат да победят на бойното поле, те трябва да свикнат и на дисциплина. Затова трябва да се заемем с обучението им.
— Ти командваш отряд от безукоризнени рицари, Арин.
— За да притиснем англичаните, нашите бойци трябва да владеят всестранно бойното изкуство.
— Добре тогава, ще ги обучим.
— Точно така. — Арин мълча известно време замислен после продължи: — Трябва да действаме много предпазливо. Джон вече знае, че трябва да внимава какво приказва. Ние с теб също ще обмисляме добре какво да кажем. Нашите замисли трябва да си останат в тайна.
— Защо?
— Защото Селкъркската гора е само на няколко мили оттук. Което значи, че на разни предатели не им се налага да препускат много надалеч, за да открият Уолъс още преди да е готов за сражение.
Рейгуър кимна.
— Не се тревожи. Няма да издрънкаме нищо.
— Свикай заедно хората от Сикерн и тези от нашите, които в момента не са заети. Ще идем на Северната ливада да видим бива ли ги да въртят меча.
— Добре, Арин. Да не забравя, свещеникът ми предложи да погребем мъртвите по залез слънце. Увиха труповете в чаршафи и ги отнесоха в гробницата. Въпреки това скоро ще почнат да се разлагат.
— Съгласен. Ще им направим погребение, достойно за християни. Така англичаните, които искаха да завладеят Шотландия, ще лежат в шотландска земя.
— Шотландия ще бъде наша.
— Ако ли не, поне ще умрем за това.
Когато Ингрид отиде при господарката си, я придружаваха Гастон и други слуги, пренасящи скринове с дрехи от стаята на Кира в източната кула.
Камериерката с тревога попита къде е господарката й. После потъна в мрачно мълчание, вместо да кълне, както обикновено, езичниците-завоеватели. Кира взе гореща баня, а Ингрид й изми косата с розова вода. Цял час реса пред камината влажните къдрици. После помогна на господарката си да облече златиста фуста и светложълта рокля, поръбена с кожа на ръкавите и полите.
За свое учудване, Кира се чувстваше отново като господарка на Сикерн. Също както приживе на баща си, когато беше сигурна че той ще избере бъдещия й съпруг. Не бе поискал да я омъжва още дете. Но тя знаеше, че Едуард много отдавна е решил, че богатата наследничка на обширните земи на Сикерн ще е добра партия за Кинси Дароу, неговия безскрупулен лакей. Все пак уреди годежа едва след смъртта на баща й. Какво ли щеше да стане ако баща й беше още жив? Сигурно щеше да се бори за нея и щяха да го убият: англичанин, но предател, пренебрегнал васалските си задължения спрямо Едуард.
Ингрид и слугите излязоха от стаята. Кира се разхождаше нагоре-надолу без да спре, като птиче в кафез, ядосваше се на себе си, защото не преставаше да мисли за Арин. Изчерви се, когато си призна, че щеше да е по-добре, да беше забравила тази заран за гордостта си и не му се бе противила. Но той й бе обърнал гръб и тя бе останала сама, изпълнена с пламенни желания…
Не можеше да продължи да се измъчва от тези мисли. Изтича до вратата и широко я отвори. Разбира се, че я пазят. Какво друго е очаквала? Джей Макдоналд стоеше пред вратата откъм крепостната стена.
— Тъкмо при вас идвах, милейди.
— О!
— Довечера ще погребем мъртвите. Церемонията скоро ще почне. — Той й предложи учтиво ръката си, тя я пое колебливо и двамата слязоха по стълбата.