Продължихме по Виктъри Булевард и господин Милкович рязко отби, за да спре пред аптеката.
Няма да описвам пълното унижение на Джон Кори, който купува памперси, обаче това не беше сред най-приятните ми преживявания.
След десет минути отново бях в таксито и след още десет стоях пред дома на Лентини.
Кварталът беше сравнително нов, с редици къщи близнаци от червени тухли, обрамчени с бяла пластмаса. Улицата продължаваше докъдето ти стигат очите, нещо като огледало на вечността. Зад телените огради лаеха кучета, на тротоара играеха дечурлига. Ако оставех манхатънския си снобизъм настрана, кварталът изглеждаше много уютен и приятен и ако живеех там, щях да се гръмна.
Не бях сигурен колко време ще остана и дали на Стейтън Айлънд има други таксита, затова казах на шофьора да остави брояча включен, слязох, отворих портичката, минах по късата бетонна алея и позвъних на вратата.
Вътре не залаяха кучета и не запищяха деца, което ме зарадва. След няколко секунди Мари Губитози отвори. Носеше черен панталон и червена блуза без ръкави. Поздравихме се.
— Благодаря, че не си забравил за памперсите — каза тя. — Влизай.
Последвах я през дневна с климатик — приличаше на място, където Кармела Сопрано4 щеше да се чувства добре — до кухнята. Мари наистина имаше готин задник. Фанели имаше добра памет за важните подробности.
Докато в дневната цареше идеален ред, в кухнята всичко беше надолу с главата. В ъгъла имаше детска кошарка, в която се бе изтегнало дете на неопределена възраст и смучеше биберон, докато си играеше с пръстите на краката си. Аз го правя и досега — може би тъкмо оттам идва.
Масата, плотовете и подът бяха осеяни с всевъзможни неща, които умът ми не можеше да класифицира. Приличаше на местопрестъпление на обир и двойно убийство, чиито жертви са се съпротивлявали с всички сили.
— Сядай — каза Мари. — Направих кафе.
— Благодаря. — Седнах на малка кухненска маса и оставих найлоновия пакет с памперсите отгоре. До мен имаше детско столче за хранене, чиято масичка изглеждаше лепкава.
— Съжалявам — извини се домакинята. — Адски е разхвърляно.
— Приятна къща имаш.
Тя напълни две чаши кафе.
— Опитвам се да разтребвам преди негово величество да се прибере. Сметана? Захар?
— Не, благодаря.
Мари донесе чашите на масата и чак сега забелязах, че е боса и бременна.
— Добре изглеждаш — направих й комплимент.
— Заради слепота ли те пенсионираха?
Усмихнах се.
— Не, говоря сериозно.
— Мерси.
После погледна памперсите.
— Четвърти размер са — уверих я аз.
Тя се усмихна.
— Колко ти дължа?
— Николко. — Отпих глътка кафе. Мари Губитози наистина още беше привлекателна жена и предположих, че се е издокарала, преди да пристигна. Освен миризмата на бебешка пудра и топло мляко усетих ухание на парфюм.
Тя кимна към кошарката.
— Това е Джо. На единайсет месеца е. Мелиса е на две годинки и половина и слава Богу, в момента спи. Скоро ще родя още едно.
— Кога ти е терминът? — сетих се да попитам.
— След шестнайсет седмици и три дни.
— Браво.
— Никога няма да се върна на работа.
Държеше да продължи, обаче аз заявих:
— Ще свърши преди да се усетиш.
— Да. Е, и ти изглеждаш добре. Малко си понапълнял. И си се развел, и пак си се оженил. Не съм чула нищо за това. Вече не чувам никакви новини. Коя е щастливката?
— Кейт Мейфилд. От спецчастта на ФБР.
— Май не я познавам.
— Постъпила е точно преди катастрофата на полет осемстотин. Участвала е в следствието.
Мари не реагира на забележката ми за катастрофата.
— Значи си се оженил за агентка от Бюрото? Божичко, Джон, първо адвокатка, после агентка. Какво ти става бе?
— Обичам да чукам правистки.
Тя се захили толкова диво, че за малко да се задави с кафето. Известно време поприказвахме на общи теми и наистина ми беше приятно да си разменяме клюки и да си спомняме смешни случки.
— Помниш ли, когато с Дом отидохте в оная къща в Грамърси Парк, където жената беше застреляла мъжа си и твърдеше, че той я заплашил с пистолет, сборичкали се и оръжието гръмнало? — попита Мари. — После Дом се качва в спалнята, където се вкочанясва трупът, връща се и вика: „Той е жив! Повикайте линейка! — После поглежда съпругата и заявява: — Той казва, че сте го застреляли хладнокръвно!“ И жената припада.
Посмяхме се на тая история и започна да ме обзема носталгия за едно време.
Мари пак наля кафе, погледна ме и попита:
— Е, с какво мога да ти помогна?
Вперих очи в нея и инстинктът ми подсказа, че нито се е обадила, нито ще се обади на хората от вътрешния отдел. Оставих кафето си на масата.