— Чия?
— Твоята.
— Колкото и съблазнително да изглежда, боя се, че трябва да отклоня предложението — отвърнах.
Капитан Стийн се вторачи в мен през дима от пурата си.
— Не можем да те принудим да приемеш това назначение.
— Точно така.
— Трябва да го приемеш доброволно.
— Чудесен принцип.
— Обаче имам чувството, че ако не приемеш, може да не подновят договора ти. Е, не мога да го кажа така, защото звучи като принуда.
— Не бих го изтълкувал като принуда. По-скоро звучи като заплаха.
— Както и да е. Знаеш ли, може да се окаже забавно. Приеми.
— Имам лекции в „Джон Джей“. В четвъртък след Деня на труда6 трябва да съм в университета. Пише го в договора ми.
— Ще се опитаме да те върнем навреме. Обсъди го с жена си.
— Още сега ви казвам, господин капитан, че няма да замина за тъпия Йемен.
— Споменах ли за извънредното заплащане? И десет дни отпуска, когато се върнеш? Плюс годишната отпуска, която ти се събере там, получава се цяла ваканция.
— Звучи страхотно. Сещам се за няколко семейни мъже с деца, които имат нужда от тия пари. Ако няма нищо друго…
— Чакай. Трябва да ти кажа още някои неща, които ще ти помогнат да вземеш решение.
— Вижте, господин капитан, ако ще ми кажете, че отказът ми да приема това назначение ще провали кариерата на жена ми, това е неетично, а сигурно и незаконно.
— Нима? Ами тогава няма да ти го кажа. Обаче си е така. Не отговорих. Известно време двамата само се зяпахме.
— Защо Кьоних ме разкарва от Ню Йорк? — попитах накрая.
— Не те разкарва от Ню Йорк. Ще му се изобщо да те разкара от Земята. И това не е заради пейджъра, приятел. Ето какво ще ти кажа — предложението му за теб е страхотно. И предложението му за жена ти е още по-страхотно. Негово величество ви е сърдит и иска да ви прати някъде, където ще имате много време да си мислите как сте го разсърдили.
— Ами тогава да върви на майната си.
— Не, Кори, той няма да върви на майната си. По-скоро, струва ми се, ти ще вървиш на майната си.
Изправих се, без да ме е освободил.
— До един час ще получите оставката ми на бюрото си.
— Ти решаваш. Обаче първо поговори с жена си. Не можеш да подадеш оставка без бележка от жена си.
Понечих да си тръгна, обаче капитан Стийн стана и излезе иззад бюрото си. Погледна ме и тихо каза:
— Държат те под око, малкия. Пази се. Това е приятелски съвет.
Обърнах се и излязох.
28.
Госпожа Мейфилд я нямаше на бюрото й.
— Къде е Кейт? — попитах Дженифър Лупо, която седеше срещу нея.
— Отиде на среща с Джак в кабинета му — отвърна тя. — Оттогава не съм я виждала.
Явно Джак Кьоних и Кейт Мейфилд имаха да си приказват повече, отколкото Дейвид Стийн и Джон Кори. Надушвах нещо лошо.
Отидох на работното си място, което не бях направил преди срещата си със Стийн. На бюрото ми нямаше нищо ново, на телефонния ми секретар нямаше нищо спешно. Отворих имейла си. Обичайният боклук, освен съобщение от пътническата служба на ФБР във Вашингтон, което гласеше:
„Незабавно се свържете със службата. Относно: Йемен“.
— Какво е това, по дяволите?…
Хари Мълър откъсна поглед от компютъра си.
— Какво има?
— Лош хороскоп.
— Опитай моя. Аз съм козирог. Ей, къде беше вчера?
— Бях болен.
— Търси те Стийн.
— Намери ме.
Мълър се наведе към мен.
— Загазил ли си нещо?
— Аз вечно съм си загазил. Направи ми една услуга. Кейт е при Кьоних. Когато излезе, предай й, че я чакам в онова гръцко кафене малко по-нататък по улицата. „Партенон“, „Акропол“, „Спарта“ — нещо от тоя род.
— Защо не й оставиш бележка на бюрото й?
— Защо просто не ми направиш услуга?
— Всеки път, щом ти направя услуга, се чувствам като съучастник в престъпление.
— Ще ти донеса баклава.
— Нека е царевична кифличка.
Изправих се.
— И не го споменавай на друг.
— Препечена, с масло — отвърна той.
Бързо тръгнах към асансьора. По пътя си мислех какво ми подсказва да направя инстинктът ми. Първо, да се махна от сградата в случай, че Кьоних пожелае да разговаря с мен, след като подложи на разпит Кейт. Второ, следващият човек, с когото трябваше да говоря, беше тя, насаме и далеч от Министерството на любовта. Инстинктът ми подсказваше верни неща.