Минах по Веразано, прекосих Стейтън Айлънд и моста Гоутълс, после по шосе 95 навлязох в Ню Джързи и потеглих на юг към Филаделфия. Щях да стигна за по-малко от два часа.
Роксан Скаранджело. Може и да не знаеше нищо, обаче щом Грифит и Наш бяха разговаряли с нея, и аз трябваше да я видя.
Бях изостанал с пет години и два месеца, но никога не е късно да преразгледаш стар случай.
33.
За нюйоркчанина Филаделфия, която се намира на сто и шейсетина километра южно от центъра, е като Статуята на свободата: историческа, близка и лесна за избягване.
В парафраза на У. К. Фийлдс8, общо взето, предпочитах Йемен. Майтапя се де.
Към седем и половина спрях при една пететажна сграда на Честнът Стрийт 2201, недалеч от Ритънхауз Скуеър.
Намерих място за паркиране на улицата, слязох от колата и се протегнах. Обадих се в апартамента на Роксан Скаранджело и ми отговори женски глас.
— Ало?
— Роксан Скаранджело, моля.
— На телефона.
— Госпожице Скаранджело, аз съм детектив Джон Кори от ФБР. Бих искал да поговоря с вас няколко минути.
Последва дълго мълчание.
— За какво?
— За полет осемстотин на ТУЕ, госпожице.
— Преди пет години ви казах всичко, което знам. И вие казахте, че повече няма да ме търсите.
— Появи се нещо ново. Намирам се пред вашия блок. Може ли да се кача?
— Не. Не… съм облечена.
— Защо не се облечете?
— Ами… Всъщност закъснявам за вечеря.
— Ще ви закарам.
— Мога да отида пеш.
— Ще ви придружа.
Чух нещо, което прозвуча като тежка въздишка.
— Добре. След малко слизам.
Изключих мобифона си и зачаках пред блока, който правеше добро впечатление и се намираше съвсем близо до Университета на Пенсилвания, скъпо заведение, едно от най-престижните в страната.
Смрачаваше се и вечерта беше ясна. Ветрецът носеше слаб дъх на есен.
Човек не цени тия неща, докато не бъде лишен от тях, и ако има късмет, започва да ги възприема с нови очи и уши.
Америка.
Това беше нещо като забавена реакция. Искаше ми се да целуна земята и да запея „Бог да благослови Америка“.
От входа на блока излезе висока привлекателна млада жена с дълга тъмна коса, облечена с черни джинси и черен пуловер.
— Госпожице Скаранджело? — повиках я. — Аз съм Джон Кори, спецчаст на ФБР. — Показах си служебната карта. — Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.
— Наистина ви казах всичко, каквото знам, с други думи, почти нищо — отвърна тя.
„Така си мислиш ти, Роксан“.
— Ще повървя с вас.
Тя сви рамене и двамата се запътихме към Ритънхауз Скуеър.
— Имам среща с приятеля си за вечеря.
— И аз имам среща за вечеря. Няма да ви забавя.
Докато вървяхме, й зададох няколко незначителни въпроса за университета, за първия й учебен ден, за Филаделфия и докторантурата й. Била по английска литература, осведоми ме Роксан.
Прозях се и тя ме попита:
— Отегчавам ли ви?
— Ни най-малко. Току-що пристигам от Средна Азия. Виждате ли колко съм почернял? Искате ли да видите билета ми?
Момичето се засмя.
— Не, вярвам ви. Какво правихте там?
— Защитавах световната демокрация.
— Би трябвало да започнете оттук. Спомних си, че разговарям с докторантка.
— Абсолютно сте права.
Тя се впусна в приказки за последните президентски избори, а аз кимах и отговарях утвърдително.
Стигнахме до ресторант на име „Алма де Куба“ близо до Ритънхауз Скуеър и влязохме. Беше скъпо, модерно заведение и се зачудих колко ли е голяма стипендията й.
Госпожица Скаранджело предложи да пийнем по нещо, докато чакаме гаджето й.
В дъното имаше коктейлна, декорирана с плантационни кепенци и черно-бели фотографии от някогашна Куба, прожектирани върху белите стени. Намерихме маса и поръчахме гарафа бяло вино за нея и за да продължа темата, куба либре за мен.
— Хайде да минем направо на въпроса — започнах аз. — Вие сте чистачката, която е влязла в стая двеста и три в хотел „Бейвю“ по обяд на осемнайсети юли хиляда деветстотин деветдесет и шеста година, деня след катастрофата на полет осемстотин на ТУЕ. Нали така?
— Точно така.
— Преди вас не е влизала друга чистачка. Нали?
— Доколкото знам. Гостите не бяха съобщили, че си заминават, не отговаряха на телефона и не отваряха вратата. Освен това имаше табелка „Не влизай“.
За пръв път чувах за това. Обаче ми се струваше логично, ако дон Жуан и неговата мадама бяха искали максимално да се отдалечат от хотела.
— И сте влезли с вашия ключ, така ли?
— Да, такава беше процедурата след единайсет сутринта. Донесоха напитките. Налях й и се чукнахме.