— Познаваш ли го добре?
— Падаше си по мен.
— Някога водил ли те е в мазето, за да ти покаже архива си?
Роксан се засмя, после се замисли за миг.
— Квитанциите за книгите може да се пазят там.
— Моля, запазете всичко това в тайна — казах официално.
— Пет години не съм си отворила устата пред никого.
— Чудесно.
Замислих се. Имаше ли вероятност дон Жуан или неговата мадама да бяха взели видеокасета? Бяха оставили видеото в стая 203 включено, обаче най-вероятно бяха включили видеокамерата си в него, за да видят записа.
От друга страна, явно следобед бяха останали в стаята си два и половина часа и някой от тях можеше да е отишъл до библиотеката, за да вземе филм. Но дали беше написал истинското си име?
Изведнъж ме обзе отвратителното усещане, че се хващам за сламки. Ала когато има само сламки, човек се хваща и за тях.
Гаджето пристигна. Стори ми се малко задъхан. Наведе се и целуна Роксан по бузата.
— Сам, това е професор Кори — каза му тя. — Преподавал ми е по философия.
Изправих се и си стиснахме ръцете. Той се ръкува вяло и ми се стори малко недодялан, обаче иначе беше готин.
— Философия ли предавате?
— Да. Cogito ergo sum9.
Младежът се усмихна.
— Аз следвам физика. Не сме учили философия.
Беше време да си тръгвам, само че не бях свършил с Роксан, затова си седнах на мястото.
Сам също се настани при нас и след кратко мълчание попитах момичето:
— Какво беше работното време на библиотеката? Тя хвърли поглед на Сам.
— Май че от осем до осем.
— Ами ако някой гост си тръгнеше по-рано или по-късно и искаше да върне книга или касета?
Роксан неловко се усмихна на гаджето си.
— Даваха я на дежурния на рецепцията, който държеше квитанциите след затварянето на библиотеката.
Кимнах.
— Ясно. Съвсем логично. — Обърнах се към Сам. — Ще пиете ли нещо?
— Хм… може би трябва да се преместим на масата. Пазят ни я… Ще вечеряте ли с нас?
— Не, мерси. — Погледнах Роксан. — Можете ли да си спомните на какъв режим беше оставено видеото? Например запис, пренавиване?
— Ами… не. Не се сещам.
— За какво говорите? — попита Сам.
Погледнах го и го попитах:
— Материалният свят съществува ли извън нашия разум?
— Естествено. Хиляди уреди могат да запишат и регистрират материалния свят и го правят по-добре от човешкия разум.
— Като камера.
— Точно така.
Изправих се и се обърнах към Роксан.
— Благодаря за компанията.
Тя стана. Ръкувахме се.
— Благодаря за почерпката, господин професор.
Потупах Сам по гърба.
— Късметлия сте. — Срещнах погледа на Роксан, кимнах към бара и отидох да платя сметката.
Докато плащах, тя се приближи до мен.
— Благодаря за помощта — казах и й подадох визитната си. — Обадете ми се, ако някой друг ви потърси по същия въпрос.
— Непременно. И вие можете да ми се обадите, ако ви потрябва още нещо. Искате ли номера на мобифона ми?
— Да. — Записах го, още веднъж й благодарих и прибавих: — Сам е голям симпатяга.
Излязох от „Алма де Куба“ и тръгнах обратно към колата си на Честнът Стрийт.
Задникът ми натежаваше, обаче мислите ми вече бяха в хотел „Бейвю“.
35.
Отправих се към Ню Йорк по магистралата от Ню Джързи, която е адски приятна, ако си затвориш очите и мислиш за някъде другаде.
Бях понастъпил газта, въпреки че няма защо да бързаш особено много да провериш следа отпреди пет години. Бързането беше свързано с хората от Отдела за служебна отговорност във ФБР, които едва ли ме бяха забравили по време на отсъствието ми и несъмнено знаеха точно кога се завръщам от командировка. Ако се питаха къде е Джон Кори тая вечер, на другия ден щеше да им се наложи да ме попитат.
Включих радиото на новини. Като че ли тоя ден не се бе случило нищо особено. Всъщност през цялото лято на терористичния фронт беше царяло затишие.
От друга страна, от Управлението за национална сигурност бяха пратили секретно предупреждение, осведомяващо всички, че радиовръзките между нашите ислямски приятели били особено интензивни през лятото, което не вещаеше нищо хубаво.
Насочих мислите си към по-непосредствени проблеми и по-точно към разговора си с Роксан Скаранджело. Разбирах, че той е можел да тръгне в различни посоки, както се случва с повечето разпити на очевидци — една дума тук, случайна забележка там, верен въпрос, грешен отговор и така нататък.
След двайсет години опит човек развива истинско шесто чувство. Ето защо тая работа със заемната библиотека не се дължеше на чист късмет — Джон Кори беше упорит, интелигентен, възприемчив, хитър, чаровен и мотивиран. Главно мотивиран.