Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо
На Вик Лъвъл,
който ми каза, че дракони няма,
а после ме заведе в леговищата им.
Част първа
Ей ги там.
Черните момчета в белите дрехи, скупчени в другия край на коридора, онанират и гледат да избършат всичко, преди да съм забелязал нещо.
Когато излизам от спалното помещение, те бършат пода, и тримата начумерени, и тримата сърдити на всичко — на ранния час, на мястото, където се намират, на хората, за които трябва да се грижат. Щом са такива сърдити, по-добре да не им се мяркам пред очите. Пълзя като сянка покрай стената с платнените си обувки, но те, кой знае как, умеят да надушват страха ми и вдигат погледи, и тримата отведнъж; очите им блестят върху черните лица така, както лампите на старо радио през дупките на задния му капак.
— Ето го и Вожда! Най-страхотния Вожд, братлета. Вожда Метльо. Айде, Метльо…
Пъхват ми подомиячката в ръцете и ми показват къде да чистя днес. Тръгвам. Единият ме шибва отзад през краката с дръжката на свойта подомиячка да побързам.
— Я го виж ти к’во се тътри! Планина човек, а ми се прави на бебе!
Изсмиват се, а после ги чувам да си шепнат нещо зад мен, доближили глави. Бръмчат като някакви черни машини, които бълват смърт и омраза, и разни болнични клюки. Не ги е грижа, че мога да чуя тайните им клевети, защото смятат, че съм глухоням. Всички мислят така. Аз съм много предпазлив, затуй успявам да ги измамя. Ако това, дето съм наполовина индианец, ми е помогнало с нещо в тоя мръсен живот, то е, че съм предпазлив, помагало ми е през всичките тези години.
Мия близо до вратата на отделението, когато чувам как от другата й страна се пъхва ключ; ключът се превърта тихо и бързо в ключалката, по което разбирам, че е Старшата сестра — отдавна ги познава тя тия ключалки. Заедно с нея през вратата нахлува струя студен въздух; сестрата заключва вратата след себе си и пръстите й се плъзват по лъскавия метал — ноктите й имат същия цвят като устните й. Някакво особено оранжево. Като връхчето на нажежен поялник. Много горещ или много студен цвят — и сам няма да разбереш кое от двете, ако вземе да те докосне.
Носи плетената си камъшитена чанта, като ония, дето хората от племето ъмпкуа продават покрай шосетата през горещите августовски дни — във формата на кутия за инструменти, с въжена дръжка. Всичките тия години, откак съм тук, все нея носи. През едрите й дупки се вижда вътре: няма пудра, нито червило, нито някакви други женски глупости — пълна е с хилядите дреболийки, които ще й трябват за работата през деня: разни машинки, излъскани до блясък зъбчати колелца, гладки като порцелан хапчета, игли, пинсетки, часовникарски щипци, рула медна жица…
Кима ми, когато минава край мен. Аз се прилепвам към стената, уж да измия и там, а всъщност, за да баламосам апаратурата й, усмихвам се, но не я поглеждам — ако са ти скрити очите, не може да се разбере много-много какъв си.
Не виждам нищо със затворените си очи, но чувам как гумените й подметки скърцат по линолеума, а когато минава край мен, нещата в чантата й подрънкват в такт с походката й. Върви сковано. Отварям очи точно преди тя да свърне в остъклената Сестринска стая, където през следващите осем часа ще седи зад бюрото си, ще наблюдава през прозореца дневната и ще си записва какво става там. По лицето й личи, че тази мисъл я радва и успокоява.
И изведнъж… зърва черните момчета. Те все още стоят и клюкарят. Не са я чули да влиза в отделението. Едва сега усещат, че ги гледа, но вече е много късно. Трябваше да се досетят, че щом наближава времето да дойде тя, не бива да се събират на групичка и да дрънкат. Главите им отскачат една от друга, смутени са. Тя се наежва и се запътва към дъното на коридора, където са се сврели те и не могат да мръднат. Знае какво са си приказвали и я виждам, че е извън себе си от бяс. Толкова е ядосана, че й иде да ги разкъса на парчета тия черни копелета. Цялата се надува, надува се толкова, че, току-виж, бялата й престилка се пукнала по шевовете, ръцете й се проточват така, че могат да обхванат и тримата пет, не, шест пъти. Оглежда се с едно завъртане на огромната си глава. Няма кой да види, само ей там по-долу половин индианецът Метльо Бромдън се спотайва зад подомиячката си, но той не може да говори, та да викне за помощ. И тя се отприщва истински, нагласената й усмивка се разкривява, устните й се разтеглят и оголват зъбите, самата тя става по-голяма и по-голяма, заприличва на някакъв трактор, толкова голяма става, че чак ми замирисва на машинарията вътре в нея, както замирисва мотор, когато влачи прекалено тежък товар. Затаявам дъх и си казвам, Господи, този път няма да се размине! Този път омразата им така ще се разбушува, така ще се развихрят, че ще се разкъсат на парчета, преди да разберат какво правят!