Забелязвам, че Хардинг се е тръшнал до Макмърфи и също се смее. Както и Сканлън от дъното на лодката. Смеят се на себе си и на всички нас, останалите А и момичето, макар че все още гледа с насълзени очи ту бялата, ту червената си гърда, и то започва да се смее. Както и Сифелт, и докторът, и всички.
Отначало несмел, смехът постепенно се разрасна и момчетата ставаха все по-големи и по-големи. Аз ги наблюдавах, бях един от тях, смеех се заедно с тях и някак си не заедно с тях. Вече не бях в лодката, издигнат над водата, аз се плъзгах по вятъра ведно с черните птици, някъде високо над тялото си; оттам поглеждах надолу, виждах себе си и останалите момчета, виждах лодката, която се люшкаше сред гмуркащите се птици, и Макмърфи, заобиколен от дванайсетимата си другари, наблюдавах ги, нас, и слушах смеха ни, който се усилваше, разнасяше се по водата на все по-широки и по-широки кръгове, все по-надалеч и по-надалеч, додето се блъснеше в крайбрежните плажове, във всички плажове по всички брегове, вълна, след вълна, след вълна.
Докторът беше закачил нещо от дъното със своята дънна въдица (до тоя момент всеки от нас, без Джордж, беше хванал по една риба), и го вдигна достатъчно, за да можем да го видим — нещо белезникаво, което ту се появяваше на повърхността, ту се устремяваше пак към дъното въпреки всичките усилия на доктора да го задържи. Той сумтеше и въртеше здравата макарата, като отказваше помощта на момчетата, но щом го докараше до повърхността, то зърваше светлината й пак потъваше.
Джордж не се и опита да подкара отново лодката, а слезе при нас да ни покаже как да изчистим рибата през борда и как да откъснем хрилете, та месото да стане още по-вкусно. Макмърфи привърза по парче месо към двата края на една сто и двайсетсантиметрова връв, размаха я във въздуха и хвърли две грачещи птици в борба „на живот и смърт“.
Цялата задна част на лодката и повечето от хората бяха нашарени с червено и сребърно. Няколко души си свалихме ризите, топнахме ги във водата и се опитахме да ги изчистим. Ето така се размотавахме до следобеда, поплувахме още малко, изпихме и другата каса с бира, хранихме птиците, а лодката се клатушкаше мързеливо по вълните и докторът все още се мъчеше да извади свойто чудовище от дълбокото. Излезе вятър и натроши морето на зелени и сребърни късчета, като да беше от стъкло; а лодката се разлюля още по-силно. Джордж каза на доктора, че ще трябва или да извади рибата си, или да се откаже от нея, тъй като на небето почват да се събират облаци. Докторът не отговори. Само се насили още повече да дръпне въдицата, приведе се напред, нави малко кордата и пак дръпна въдицата.
Били и момичето се бяха изкачили на носа и сега приказваха и гледаха във водата. Били извика, че е видял нещо, и ние всички хукнахме натам; на около три-четири метра дълбочина се открояваше нещо широко, бяло. Гледката беше необикновена — отначало то представляваше само някакво светло петно, после бяла, мъглообразна маса, която постепенно се втвърдяваше, оживяваше…
— Господи — извика Сканлън, — та това е рибата на доктора!
Появяваше се откъм противоположната на докторовата страна, но всички видяхме, че неговата корда води към формата под водата.
— Няма да можем да я извадим в лодката — каза Сифелт. — Пък и вятърът се усилва.
— Това е един огромен калкан — обясни Джордж. — Понякога тия тежат по сто, сто и петдесет кила. Трябва да се вдигат с крик.
— Я по-добре се откажи, докторе — каза Сифелт и го прегърна през раменете.
Докторът не отговори: на гърба на сакото му имаше мокро петно от пот, очите му се бяха зачервили, задето толкова дълго беше гледал без очила. Продължи да дърпа въдицата, докато рибата се появи откъм неговата страна на лодката. Наблюдавахме я известно време близо до повърхността, после приготвихме въжето и куката.
Но дори след като я заловихме с куката, ни трябваше още час, докато изтеглим рибата в лодката. Наложи се да я повдигнем и с трите други въдици, а Макмърфи се наведе и я хвана за хрилете: последен напън и рибата, прозрачнобяла и плоска, се пльосна на дъното на лодката заедно с доктора.