— Брей, голяма работа — изрече задъхано докторът от пода, нямаше сили дори да избута огромната риба от себе си. — Наистина… голяма работа.
През целия път на връщане лодката се клатушкаше и скърцаше, а Макмърфи разправяше разни мрачни истории за корабокрушения и акули. Колкото повече приближавахме брега, толкова по-високи ставаха вълните, топки от бяла пяна изхвърчаха от гребените им и увлечени от вятъра, литваха редом с чайките. Вълните при вълнолома се издигаха по-нависоко от лодката и Джордж ни нареди да си сложим спасителните жилетки. Забелязах, че всички други рибарски лодки се бяха прибрали.
Три жилетки не достигаха и стана малка разправия кои да бъдат тия трима смелчаци, дето ще щурмуват крайбрежната ивица без спасителни пояси. Накрая се оказа, че това ще са Били Бибит, Хардинг и Джордж, който впрочем, тъй или иначе, не би си сложил спасителна жилетка от страх, че е мръсна. Всички останахме изненадани от саможертвата на Били, който веднага щом видя, че жилетките са по-малко на брой, свали доброволно свойта и помогна на момичето да си я надене, но още повече се изненадахме от това, дето Макмърфи не настоя да бъде един от героите; през цялото време, докато трая разправията, той стоя облегнат на каютата, за да не падне от люшкането, и без да каже дума, наблюдаваше момчетата. Гледаше ги и се усмихваше.
Стигнахме до крайбрежната плитчина и попаднахме в един воден каньон, носът на лодката сочеше съскащия гребен на вълната отпреде ни, а задницата беше пропаднала в браздата между тази и следващата вълна; всички стояхме отзад и се държахме за парапета, гледахме ту водната планина, която тичаше след нас, ту профучаващите на метър и половина вляво черни скали на вълнолома, ту Джордж зад кормилото. Той стоеше на мястото си изправен като мачта. Обръщаше глава назад и после пак напред, даваше газ, после я намаляваше, после пак даваше газ, водеше лодката по нанагорнището на вълната пред нас Още преди да потеглим, той ни беше обяснил, че ако превалим гребена и се окажем пред вълната, ще изгубим контрол над лодката, тъй като водата ще залее витлото и кормилото, а ако намалим и ни настигне следващата вълна, вътре в лодката ще се изсипят десет тона вода. Никой не се пошегува, нито пък каза нещо смешно за това, дето така си въртеше главата натам-насам, сякаш е забодена на въртел.
Водата в пристанището беше спокойна, повърхността й беше само съвсем леко накъдрена, а на нашия кей, пред павилиончето, чакаше капитанът заедно с две фантета. Зад тях се бяха струпали всичките безделници. Джордж даде пълен газ към тях, моторът бръмчеше и трещеше така, че накрая капитанът взе да крещи и да маха с ръце, а фантетата и безделниците хукнаха по стълбите. В секундата преди носът на лодката да се вреже в кея, Джордж завъртя кормилото, даде заден ход и с мощен рев на мотора намести лодката до гумите така грижливо, сякаш я слагаше в легло. Вече бяхме навън и връзвахме лодката, когато ни настигна нашият килватер; той разклати всичките съседни лодки, изплиска кея и разпени водата наоколо — като че бяхме донесли морето със себе си.
Капитанът, фантетата и безделниците изтопуркаха надолу по стълбите и дойдоха при нас. Битката срещу тях поведе докторът, който веднага заяви на фантетата, че нямат никаква власт над нас, тъй като ние сме напълно законна, официално организирана експедиция и можем да отговаряме само пред държавна организация. А освен това, ако капитанът реши да ни създава неприятности, ще повдигнем въпроса за броя на спасителните жилетки в лодката. Нали според правилника в лодката трябва да има толкова, колкото са пасажерите? Тъй като капитанът не каза нищо, фантетата само си записаха няколко имена и измънквайки нещо, си тръгнаха, абсолютно объркани: щом изчезнаха от кея, Макмърфи и капитанът почнаха да се разправят и да се бутат с лакти. Макмърфи беше толкова пиян, че още се опитваше да се клатушка под такта на лодката, подхлъзна се на мокрите дъски и два пъти падна във водата; най-после успя да стъпи здраво на краката си и фрасна капитана по голата чутура, с което сложи край на караницата. Всички почувствахме облекчение, че се е свършило, капитанът и Макмърфи влязоха в павилиончето, за да изкарат още бира, а пък ние се заехме да вадим рибата от трюма. Безделниците стояха на горната площадка, наблюдаваха ни и пушеха с лулите, дето сами си ги бяха издялали. Ние ги чакахме да подхвърлят пак нещо за момичето, всъщност, честно казано, просто го искахме, но когато един от тях най-накрая взе, че каза нещо, то не беше за момичето, а за това, че такава голяма камбала като нашата никой не бил улавял по целия бряг на Орегон. Другите закимаха, сиреч, вярно е. И полека-лека дойдоха при нас, за да я огледат по-отблизо. После попитаха Джордж къде се е научил така да вкарва лодка в пристанище и самите ние научихме, че Джордж не само е карал рибарски лодки, но и е бил капитан на торпеден катер в Тихия океан и има Военноморски кръст.