— Трябваше да се хванеш на държавна служба — каза един от безделниците.
— Много е мръсно — обясни му Джордж.
Те усещаха промяната, която самите ние само подозирахме; това не беше същата оная сган малоумници от лудницата, които тази сутрин най-безропотно бяха приемали обидите им. И макар че не се извиниха на момичето за нещата, дето й ги бяха наговорили, когато пожелаха да видят нейната риба, бяха страшно любезни и меки като памук. А когато Макмърфи и капитанът се върнаха от павилиончето, всички пихме заедно по една бира, преди да потеглим.
В болницата пристигнахме късно вечерта.
Момичето спеше на гърдите на Били и когато се събуди, ръката му беше изтръпнала от неудобната поза, та тя я разтърка. Той й каза, че ако го пуснат някой уикенд, може да се срещнат, а тя му предложи да го посети след две седмици, стига да й посочи по кое време, и Били погледна въпросително Макмърфи. Макмърфи ги прегърна и двамата през раменете и каза:
— Нека бъде в два часа.
— Значи, в събота следобед? — попита тя.
Той смигна на Били и стисна главата на момичето в сгъвката при лакътя си.
— Не. Събота, два часа през нощта. Промъкни се и почукай на същия прозорец, под който стоя днес. Ще уговоря с нощния пазач да те пусне.
Тя се изкиска и кимна.
— Ах ти, Макмърфи, проклетнико — каза.
Някои от Острите още не си бяха легнали, мотаеха се пред клозета, чакаха да разберат дали не сме се удавили. Така че ни видяха, като влязохме в коридора, целите изпръскани с кръв, загорели, осмърдени на бира и риба, повлекли сьомгите след себе си — същински герои-победители. Докторът ги попита искат ли да излязат и да погледнат неговата камбала в багажника на колата му и всички тръгнахме натам с изключение на Макмърфи. Той каза, че е доста изтощен и смята да заеме хоризонтално положение. Когато си излезе, един от Острите, който не беше дошъл с нас, попита защо Макмърфи изглежда толкова скапан, след като всички други са такива румени и все още възбудени. Хардинг обясни, че нямало нищо страшно, просто Макмърфи си бил изгубил загара.
— Ако си спомняте, Макмърфи дойде тук пълен със сили, направо от трудовия лагер, където е работил на чист въздух, дойде червендалест, пращящ от здраве. Ние просто станахме свидетели на избледняването на неговия великолепен психопатен загар. Това е всичко. Днес той изкара няколко изморителни часа — между впрочем в полумрака на каютата на лодката, — докато ние стояхме навън, сред природните стихии, и поемахме витамин D. Разбира се, там долу той може би се е поизтощил, но помислете си, приятели. Лично аз бих предпочел неговата умора пред моя витамин D. Особено ако трябваше да се помъча с малката Канди. Не съм ли прав?
Не казах нищо, но си помислих, че може би не е прав. Бях забелязал умората у Макмърфи още преди това, по пътя на връщане, когато по негово настояване минахме покрай мястото, където бил живял някога. Току-що си бяхме поделили последната бира и на една червена светлина бяхме изхвърлили празната кутия през прозореца, така че сега просто си седяхме, удобно разположени, и се наслаждавахме на момента, потънали в оная приятна полудрямка, която обхваща човек, след като цял ден се е занимавал с нещо хубаво и ползотворно — полузагорели от слънцето и полупияни, ние не се отпускахме да заспим, защото ни се искаше колкото може по-дълго да усещаме вкуса на преживяното. Някак смътно започнах да си давам сметка, че животът не е чак пък толкова лош. На това ме учеше Макмърфи, Толкова добре не се бях чувствал от времето, когато бях дете, когато всичко беше хубаво и земята все още ми пееше детски песнички.
Вместо да караме покрай брега, ние навлязохме към вътрешността, за да минем през града, в който Макмърфи бил живял най-дълго от всякъде другаде. Спускахме се по Каскадните планини и вече си мислехме, че сме се изгубили, когато… се озовахме в някакво градче, чиято площ беше горе-долу два пъти по-голяма от площта на болницата с двора. Вятърът беше прогонил слънцето от улицата, на която той спря — скрил го бе зад облаци от прах. Макмърфи паркира сред някакви тръстики и посочих ръка оттатък пътя.
— Ето там. Онази къщурка. Все едно, че е израснала от плевелите. Това е скромното убежище на мойта пропиляна младост.
В дрезгавината на шестия следобеден час видях прави, оголени дървета, които се врязваха в тротоара като дървени светкавици, разцепвайки цимента, всяко едно беше заобиколено от оградка. Редица от железни колове опасваше предната страна на един буренясал двор, а отзад се виждаше голяма дървена къща с веранда, която накланяше рахитичното си рамо към вятъра, за да не я отнесе надолу по улиците като празен кашон от бакалски стоки. Вятърът донасяше и по някоя и друга капка дъжд; забелязах, че къщата е стиснала здраво очите си, а на вратата и има катинари.