На верандата висеше едно от ония неща, които японците правят от парченца стъкло и окачат на връвчици, — звънти и дрънка и при най-слабия полъх на вятъра; на това му оставаха още само четири стъкълца. Тия четирите се люшкаха, удряха се и ръсеха малки, звънливи късчета по дървения под на верандата.
Макмърфи запали отново колата.
— Веднъж дойдох тук — много, много отдавна, в годината, когато всички се връщахме вкъщи от оная бъркотия в Корея. Дойдох на гости. Старият и старата още бяха живи. Беше приятен дом.
Отпусна амбреажа и подкара колата, после пак спря.
— Господи — възкликна той. — Я погледнете натам, виждате ли онази рокля? — Сочеше назад — Ей там в клоните на онова дърво? Една дрипа, в жълто и черно?
На мен ми приличаше на знаме, което се вееше високо сред клоните над един сайвант.
— Първото момиче, което ме примами в леглото, носеше същата тази рокля. Аз бях на около десет години, а тя сигурно на още по-малко. По онова време да спиш с момиче ми се струваше такава голяма работа, че я попитах не смята ли, не чувства ли, че ще трябва по някакъв начин да го обявим? Като например да идем при нашите и да им кажем: „Мамо, днес ние с Джуди се сгодихме;“ И го говорех съвсем искрено, такъв страхотен глупак съм бил; мислех си, ако го направиш, значи, щеш не щеш, си се оженил, най-официално, там, на самото място, и мърдане няма. Обаче тази малка курва — най-много осем или деветгодишна — се присегна, вдигна роклята си от пода и каза, че ми я дава, каза: „Ако искаш, я закачи някъде, аз ще си отида вкъщи по гащи, така ще им го обявя — те ще се сетят.“ Господи, на девет години беше — каза той, протегна ръка и ощипа Канди по носа, — а знаеше доста повече от много професионалистки.
Тя се засмя и го ухапа по ръката, а той огледа следата.
— Но както и да е, след като тя си тръгна за вкъщи по гащи, аз почаках да се стъмни, за да хвърля проклетата му рокля през прозореца. Само че, нали усещате вятъра? Подхвана роклята като хвърчило и я отнесе зад къщата, а на сутринта, Боже милостиви, тя висеше на същото това дърво и аз си казах, сега целият град ще се извърви да я гледа.
Той взе да си смуче ръката с такъв нещастен вид, че Канди се засмя и й лепна една целувка.
— Така развях свойто знаме и от този ден нататък трябваше да защищавам името си на заклет любовник. Но Бог ми е свидетел, за всичко е виновна тая деветгодишна хлапачка от моето детство.
Къщата остана назад. Той се прозя и смигна.
— Научи ме на любов, тая малка мръсница…
Но докато говореше, задните светлини на отминаващите ни коли осветиха лицето на Макмърфи и предното стъкло отрази едно изражение, което той си беше позволил само защото смяташе, че е прекалено тъмно и не се вижда — страхотно изморено, напрегнато и неистово отчаяно, сякаш не му е останало време да направи нещо, което е трябвало да направи…
И в същото това време неговият спокоен, приятелски глас ни разказваше разни случки от живота му — едно безгрижно минало, изпълнено с детски игри, с пийнали приятели и любими жени, е кръчмарски битки за съмнителни каузи — та и ние да го изживеем и да си помечтаем.
Четвърта част
В деня след риболова Старшата пусна в ход следващата си маневра. Идеята й беше дошла, когато предния ден говори с Макмърфи и стана въпрос за това колко пари ще изкара той от екскурзията и от някои други такива начинанийца. През нощта бе обмислила идеята — тоя път я бе огледала от всички страни, докато се увери, че грешка не може да има — и през целия следващ ден подхвърляше намеци, от които да тръгне и разцъфне слухът, преди още тя всъщност да е казала нещо.
Старшата знаеше, че хората рано или късно се отдръпват от онзи, който не е съвсем обикновен, от разните Дядо Коледи, от мисионерите и дарителите, и започват да се питат: За какво го прави той това? Виж, когато, да речем, младият адвокат занесе чувалче с орехи на децата от училището в неговия избирателен район преди представянето на кандидатурите за щатския сенат, хитрецът му с хитрец — тогава е друга работа, тогава те се подсмиват под мустак и си казват един другиму — тоя не е вчерашен.
Тя знаеше, че на момчетата не им трябва много, за да почнат да се питат защо пък, щом стана въпрос за това, Макмърфи хаби толкова време и енергия, за да организира разни риболовни експедиции до морето, да урежда игри на бинго или баскетболни мачове? За какво се е развилнял толкова, след като на всички други в отделението им дай да си живуркат мирно и тихо, да си играят на пинакъл и да си четат миналогодишните списания? Как става така, че тоя човек, тоя ирландски пройдоха, който е бил изпратен в трудов лагер заради комарджийство и побоища, може да накара всички Остри в отделението да му ръкопляскат в продължение на цели два часа, докато той, вързал една забрадка на главата си, уж, че е момиче, и подпявайки си като някой тийнейджър, учи Били Бибит да танцува? Или пък как е възможно един такъв закоравял мошеник като него — бивш бачкатор, цирков артист, встрастен комарджия — да рискува да удвои престоя си в лудницата, като все повече и повече настройва срещу себе си жената, която има думата по въпроса кого да изпишат и кого не?