Хардинг бръкна в джоба си за цигара: не можа да намери и поиска една от Фредриксън, запали я с театрален жест и продължи.
— Ще ви призная, че в началото бях объркан от действията му. Това, дето искаше да чупи прозореца — Господи, помислих си тогава, тоя човек явно иска да си остане в болницата, при приятелчетата. Едва по-късно разбрах, че той просто не желае да изгуби нищо, което може да му бъде от полза. Въобще гледа да не си пилее времето, докато е тук. Не се подвеждайте от мечешките му маниери: той е много хитър и съобразителен човек, при това изключително уравновесен. Помислете сами; всичко, каквото е направил, го е направил с някаква цел.
Били не искаше да се предаде толкова лесно.
— Добре де. Ами тогава за какво ме учи да т-т-танцувам? — Той притискаше юмруци към тялото си; забелязах, че раните от цигарата по ръцете му са зараснали и на тяхно място си е изрисувал татуировки с наплюнчен химически молив. — Кажи де, Хардинг? Какво п-п-печели, като ме учи да танцувам?
— Не се разстройвай, Уилям — рече Хардинг. — Но и не бъди нетърпелив. Ще почакаме, ще видим.
Изглежда, само ние двамата с Били все още вярвахме в Макмърфи. А същата тази вечер и Били възприе Хардинговия поглед върху нещата, когато Макмърфи, след нов разговор по телефона, му каза, че срещата с Канди е сигурна, но че няма да е зле, ако й изпрати малко сухо за пътя. И му записа някакъв адрес.
— Сухо? П-пари? К-к-колко? — И погледна към ухилената физиономия на Хардинг.
— Ами колко… може би десетарка за нея и десетарка…
— Двайсет долара? Че автобусът не струва т-т-тол-кова много?
Макмърфи го погледна изпод шапката си, устата му бавно се разтегли в усмивка; после потърка гърлото си с ръка и изплези пепелявосивия си език.
— Е-ех пък и ти, ама аз съм страшно жаден. А до следващата събота ще ожаднея още повече. Толкова ли ще ти се досвиди, ако тя ми донесе нещичко за пийване, а, Били, момчето ми?
И му хвърли такъв невинен поглед, че Били се засмя и поклати глава: не, разбира се. После, силно развълнуван, се оттегли в един ъгъл с човека, когото вероятно смяташе за сводник, за да обмислят заедно плана за следващата събота.
Аз продължавах да си имам свое мнение по въпроса, че Макмърфи е истински великан, който се е появил изневиделица, за да ни спаси от Системата, хванала в мрежата си цялата страна, че той е прекалено голям, за да се занимава с нещо толкова жалко като парите — но по едно време почти взех да мисля като другите. Ето какво стана: след като бе помогнал да се пренесат масите в банята преди едно от груповите занимания, той изведнъж ме загледа, както бях застанал до мраморния блок с ръчките, и каза:
— Я, Вожде, ама ти май си пораснал с двайсетина сантиметра след риболова? О, Господи, я си погледни крака, прилича на товарен вагон.
Погледнах надолу и видях, че кракът ми наистина е пораснал страшно много, беше станал два пъти по-голям.
— Ами ръката! Това се казва ръка на бивш футболист-индианец. Знаеш ли к’во си мисля? Защо не се опиташ да вдигнеш тоя блок, ей така, колкото да си премериш силите?
Поклатих глава и му казах, че не ща, но той рече, че имаме уговорка и аз съм длъжен да се опитам, за да видим как действа неговата система за нарастване. Явно, нямах друг изход и затова отидох до блока просто за да му покажа, че не мога да го вдигна. Наведох се и го хванах за две от ръчките.
— Ха така, Вожде. Сега, стегни се. Прибери си краката, така… така. Спокойно… само се стегни. Хей-йоп! Сега го отпусни полека на пода.
Мислех, че е останал разочарован, но когато отстъпих назад, го видях, че цял се е ухилил и ми сочи там, където блокът се беше отместил с няколко сантиметра.
— Я го сложи, както си беше, братле, та никой да не разбере. Още никой не трябва да знае.
После, след заниманието, докато играехме мързеливо на пинакъл, той завъртя разговора към мъжката сила и издръжливост и към мраморния блок в банята. Помислих си, че ще им разкаже как ми е помогнал да си възвърна предишния ръст; това щеше да им покаже, че не прави всичко за пари.