Но той въобще и не ме спомена. Приказва, приказва, докато накрая Хардинг го попита дали е готов пак да се опита да го вдигне и той рече не, но това съвсем не значело, че тая работа въобще е невъзможна. Сканлън заяви, че евентуално кран може да го вдигне тоя блок, но не и човек, а Макмърфи кимна и каза, възможно е, възможно е, но все пак не се знае.
Наблюдавах го как ги баламосваше, как просто им внуши да кажат, о, не, Господи, никой човек не може да го вдигне — и накрая дори сами да предложат баса. Наблюдавах го колко уж неохотно прие баса. Ставките растяха, ония хлътнаха все повече и повече, някои заложиха дори по двайсет долара. Все още не казваше, че ме е видял как го вдигнах.
През цялата нощ се надявах, че няма да доведе плана си докрай. А и по време на заниманието на следващия ден, след като сестрата обяви, че всички, които са ходели за риба, ще трябва да се изкъпят с някакъв специален препарат, тъй като може да са завъдили паразити, все очаквах, че тя някак си ще оправи работата, ще ни накара да се изкъпем веднага или пък нещо такова, въобще ще ме отърве от необходимостта да вдигна блока.
Когато свърши заниманието обаче, той ни поведе мен и другите момчета към банята, преди да са я заключили санитарчетата, и ме накара да хвана блока за ръчките и да го вдигна. Не исках, но какво да направя. Чувствах, че му помагам да излъже другите и да им вземе парите. Докато му се издължаваха, те всички се държаха много приятелски с него, но на мен ми беше много ясно какво изпитват отвътре, как нещо се беше пречупило в тях. Веднага щом върнах блока на мястото му, изтичах навън, без дори да погледна Макмърфи, и влязох в клозета. Исках да остана сам. Видях се в огледалото. Той беше изпълнил обещанието си: ръцете ми отново бяха големи, големи колкото някога в училище, колкото някога в селото, а гръдният кош и раменете ми бяха широки и твърди. Стоях и се оглеждах, когато влезе той. Подаде ми пет долара.
— Вожде, вземи тези пари за дъвка.
Аз поклатих глава и тръгнах да излизам от клозета, Той ме хвана за ръката.
— Вожде, тия пари ти ги давам само за да ти покажа колко съм ти признателен. Ако смяташ, че заслужаваш повече…
— Не! Дръж си парите, не ги искам.
Той отстъпи назад, пъхна палци в джобовете си и наклони глава към мене. Гледа ме така известно време.
— Добре — рече накрая. — А сега ми кажи какво има? За какви дяволи ми се мръщите всички?
Не му отговорих.
— Не си ли изпълних обещанието? Върнах ли ти големината, върнах я. К’во стана, че изведнъж ви се виждам толкова черен? Държите се е мене така, сякаш съм предал родината си.
— Ти винаги… печелиш!
— Печеля! Я го виж ти, мечката му с мечка, в какво точно ме обвиняваш? Ама аз просто си взимам това, което ми се полага. К’во толкоз страшно има…
— Ние си мислехме, че не е толкова, за да печелиш…
Чувствах как ми трепери брадичката, както преди да заплача, само че не заплаках. Стоях пред него и брадичката ми трепереше. Той отвори уста, за да каже нещо, но се възпря. Извади палци от джобовете си, присегна се и стисна носната си кост между палеца и показалеца, както правят хората, когато ги притесняват очилата; затвори очи.
— Печеля, за Бога — каза той със затворени очи. — Е-хей, печеля…
Ето защо си мисля, че преди всичко аз бях виновен за това, което стана при душовете същия следобед. И за да оправя донякъде нещата, трябваше да постъпя точно така, както постъпих, без да бъда предпазлив, без да си мисля как ще е по-безопасно за мене и какво ще ми се случи — веднъж поне без да ме е грижа за нищо друго освен за това, което трябва да се направя и как да се направи.
Почти веднага след като излязохме от клозета, пристигнаха трите черни момчета и ни поведоха да се изкъпем със специалния препарат. Тъй като някои от пациентите се лепнаха до стената, ниското санитарче се плъзна покрай тях и ги задърпа със студената си като метал ръка, като каза, че това било, по думите на Старшата, предпазна мярка. Предвид на обкръжението ни по време на риболова, трябвало да ни пречистят, преди да сме пуснали някоя зараза в болницата.
Наредихме се голи и боси върху мозайката, след което влезе едно от черните момчета с черна пластмасова туба в ръка и взе да ни пръска с някакъв мехлем, смрадлив, гъст и лепкав като яйчен белтък. Първо в косата, после се обръщаш, навеждаш се и се надупваш.
Момчетата протестираха, смееха се, кодошиха се, избягваха да се гледат, избягваха да гледат и тия сивосинкави маски отпреде им, които плуваха зад своите туби като лица от кошмар в негатив, които насочваха и изстискваха върху тях своите пихтиеобразни, кошмарни оръжия. Майтапеха се с черните момчета, като им подвикваха: „Абе Уошингтън, с к’во се забавлявате вие през другите шестнайсет часа?“, или „Абе Уилямс, можеш ли да ми кажеш какво закусвах днеска?“