— Не! Не!
— Айде сега се обърни, Джордж…
— Казах стига, приятел!
Тоя път гласът му прозвуча така, че черното момче се обърна и го погледна. Взе да се смее, като го видя такъв гол — нямаше ни шапка, ни обувки, ни джобове, в които да си пъхне палците. Черното момче му се хилеше и го оглеждаше отгоре додолу.
— Макмърфи — каза то, клатейки глава, — знаеш ли, вече бях почнал да си мисля, че ще си траеш.
— Ах ти, гадно негро — по-скоро уморено, отколкото ядосано каза Макмърфи. Черното момче не се обади. Макмърфи повиши глас: — Гадно противно черно копеле.
Черното момче поклати глава и се изкиска към приятелите си.
— Как ви се струва, накъде бие Макмърфи с тия приказки? Сигурно иска аз да взема инициативата! О-хооо. Ама той не знае, че ние сме свикнали да слушаме какви ли не отвратителни обиди от тия кукувци!
— Кърлеж! Уошингтън, знаеш ли, че ти не си нищо друго освен…
Уошингтън му беше дал гръб и отново се беше обърнал към Джордж. Джордж все още стоеше приведен и едва дишаше от удара на мехлема по корема му. Черното момче сграбчи ръката му и го завъртя с лице към стената.
— Ха така, Джордж, ’айде сега се надупи.
— Не-е-е!
— Уошингтън — каза Макмърфи. Той си пое дълбоко дъх, пристъпи към черното момче и го отстрани от Джордж. — Уошингтън, хайде стига толкова…
В гласа на Макмърфи се долавяше някакво безпомощно, безизходно отчаяние.
— Макмърфи, ти ме караш да се защищавам. Не ме ли кара да се защищавам, а? — Другите двама кимнаха. То остави внимателно тубата на пейката до Джордж, после размаха юмрук и изведнъж фрасна Макмърфи по бузата. Макмърфи за малко не падна. Олюля се назад, към редицата от голи мъже, които го поеха и го тласнаха обратно към ухиленото, сивосинкаво лице Пак получи юмрук, тоя път по врата, и най-после проумя, че се е започнало и той ще трябва да направи каквото може. Следващия удар пресече във въздуха, още преди да се е стоварил отгоре му, и задържа китката на санитарчето, додето тръсне глава, та да я избистри.
Двамата се мятаха така секунда-две, запъхтени като давещия се канал; после Макмърфи избута черното момче и се сви като звяр преди скок, приведе напред рамене, за да предпази брадичката си, вдигна юмруци от двете страни на главата си и взе да обикаля около човека пред него.
В тоя момент стегнатата безмълвна редица от голи мъже се превърна в един кряскащ кръг, тела и крайници се оплетоха в пръстен от плът.
Черните ръце се спуснаха към сведената червенокоса глава и бичия врат, впиха се в челото и бузите. Черното момче отскочи настрана. По-високо, с по-дълги от Макмърфиевите червеникави набити ръце, по-бързо и гъвкаво, то можеше да стига до раменете и главата му, без да се приближава много. Макмърфи се придвижваше твърдо напред — с тежки, решителни стъпки, с лице към земята, като обаче гледаше нагоре между татуираните юмруци от двете страни на главата си, — докато накрая притисна черното момче към кръга от голи мъже и стовари юмрук право в центъра на белия колосан гръден кош. Сивосинкавото лице порозовя, езикът с цвят на ягодов сладолед облиза устните. Момчето се преви надве от мощната атака на Макмърфи и се облиза още един-два пъти, преди същият тоя юмрук да го фрасне отново здравата. Устата се раззина по-широко, приличаше на някакво гадно мръсно петно.
Макмърфи имаше червенини по раменете и главата си, но те като че ли не го боляха. Той все напираше и получаваше по десет удара срещу един. Известно време продължаваха в същия дух, додето накрая черното момче се задъха съвсем, взе да залита й се мъчеше главно да стои по-надалеч от тия нападателни червеникави ръце. Пациентите викаха на Макмърфи да го събори на земята. Макмърфи не бързаше.
Черното момче се завъртя от един удар по рамото му и погледна бързо към другите двама, които стояха и наблюдаваха.
— Уилямс… Уорън… гадове!
По-високият разтика тълпата и сграбчи Макмърфи изотзад. Макмърфи се отърси от него така, както бик би се отърсил от маймуна, но оня веднага го връхлетя отново.
В тоя момент аз се хвърлих върху него, вдигнах го за ръце и го запратих към душовете. Беше пълен с туби, но не тежеше повече от десетина кила.
Ниското черно момче завъртя глава насам-натам, па се обърна и хукна към вратата. Аз се загледах след него, а оня другият се измъкна изпод душовете и ми приложи една хватка — изотзад пъхна ръце под мишниците ми и сплете пръсти на тила ми, — така че се наложи да се дръпна заднишком към душовете и да го сплескам долу на мозайката. И докато лежах във водата и се опитвах да следя с поглед Макмърфи, който изфраска още няколко удара в ребрата на Уошингтън, оня зад мен ме захапа за врата и аз трябваше да се освободя от хватката му. Той остана да лежи неподвижно, водата отмиваше колата от дрехите му и я изхвърляше през давещия се канал.