— С кого се бихте, с Уошингтън или с Уорън?
Макмърфи я погледна.
— С Уошингтън — ухили й се той. — За Уорън се погрижи Вожда.
Тя пусна ръката му и се обърка към мен. Костите на лицето й бяха като на птичка.
— Вие имате ли рани?
Поклатих глава.
— А Уорън и Уилямс?
Макмърфи й каза да не се учудва, ако ги види в гипс. Тя кимна и погледна в краката си.
— Не навсякъде е както в нейното отделение — каза. — На много места е така, но не навсякъде. Бивши военни медицински сестри, които се опитват да ръководят болницата повоенному. Самите те не са съвсем нормални. Понякога си мисля, че неомъжените медицински сестри трябва да се разстрелват, след като минат трийсет и петте.
— Ако не друго, то поне неомъжените военни медицински сестри — добави Макмърфи.
После я попита докога ще имаме удоволствието да се радваме на нейното гостоприемство.
— Страхувам се, че няма да е за дълго.
Страхувате се, че няма да е за дълго ли? — попита Макмърфи.
— Да. Понякога ми се иска да задържа хората тук, вместо да ги връщам долу, но тя е по-старша. Не, сигурно няма да останете тук много дълго, искам да кажа, при сегашното ви състояние.
Леглата при Буйните до едно не са както трябва, пружините им са или прекалено стегнати, или прекалено отпуснати. На нас ни дадоха две съседни легла. Не ме вързаха с чаршаф, макар че наблизо оставиха да свети малка мъждива лампичка. Посред нощ някой изкрещя:
— Хей, индианецо, започвам да се въртя! Погледни ме, погледни ме!
Отворих очи и точно пред лицето си видях две редици дълги жълти зъби. Беше оня с гладния вид.
— Започвам да се въртя! Погледни ме, моля ти се!
Двама санитари го хванаха изотзад и го извлякоха от спалното, а той се смееше и викаше:
— Хей, индианецо, започвам да се въртя! — и пак се изсмиваше.
Докато го влачеха по коридора, той все викаше това и се смееше; най-после в спалното стана отново тихо и тогава се чу онзи другият:
— Аз си измивам ръцете от тая работа.
— Вожде, преди малко май си имаше другарче, а? — прошепна Макмърфи, обърна се и заспа.
Аз почти не спах до сутринта, все виждах тия жълти зъби и гладното лице, което ме молеше: „Погледни ме! Погледни ме!“ А по-после, когато най-накрая заспах, просто само ме молеше Това лице, само някаква жълта, изгладняла нужда, изникваше пред мен от мрака и ме молеше за разни неща. Чудех му се на Макмърфи как спи, след като го измъчват сто такива лица, а може да бяха и двеста или хиляда.
При Буйните събуждат пациентите с алармен сигнал, а не както долу, само със запалване на лампите. Тоя сигнал звучи като някаква гигантска острилка за моливи, която скрибуца ужасно, Като го чухме, и двамата с Макмърфи скочихме; тъкмо се канехме пак да си легнем, когато по високоговорителя ни извикаха в Сестринската стая Станах, гърбът ми така се беше схванал, че едва можех да се наведа; а като го гледах Макмърфи как куцука, разбрах, че и той е схванат като мене.
— А сега. Вожде, какво ли ни чака по програмата? — попита гой Испански обувки? Колело за изтезания? Надявам се, че няма да е много мъчително, защото нещо страшно съм се скапал!
Казах му че няма да е много мъчително, но друго нищо не му казах, тъй като самият аз не бях съвсем сигурен, додето не отидохме в Сестринската стая. Сестрата, вече друга, ни попита „Мистър Макмърфи и мистър Бромдън, нали?“ и ни връчи по една хартиена чашчица.
Погледнах в мойта и видях три от ония червените хапчета.
И като ми писват ушите, че няма спиране.
— Стой! — извиква Макмърфи — Това да не са от ония упойващите хапчета?
Сестрата кимва и се обръща, за да провери нещо: зад нея чакат двама с щипци за лед приведени напред с допрени лакти.
Макмърфи й връща чашката и казва:
— О, не, мадам, много благодаря, но ще се въздържа. Затова пък може да си запаля цигара.
Аз също връщам мойта чашка; сестрата казва, че ще трябва да се обади по телефона, хлъзга стъклената врата помежду ни и преди да кажем гък, тя вече е на телефона.
— Вожде, извинявай, че те натапям така — обажда се Макмърфи, но аз почти не го чувам от свистенето на телефонните жици в стените. Чувствам как мислите се щурат уплашени из главата ми.
Седим в дневната, заобиколени от всички ония лица, когато през вратата влиза самата Старша, а на една крачка зад нея от двете й страни вървят двете високи черни момчета. Опитвам се да се свия в стола си, да избягам от нея, но вече е твърде късно. Твърде много хора ме гледат; неумолимите очи ме приковават на мястото ми.