— Добро утро — казва тя, отново със старата си усмивка.
Макмърфи й отвръща добро утро, но аз мълча, макар че тя каза добро утро и към мене, на висок глас. Аз наблюдавам черните момчета; единият има лейкопласт на носа си, а ръката му е в превръзка през рамото, сивкавата му длан виси от бинта като удавен паяк; другият се движи така, сякаш му е гипсиран гръдният кош. И двамата се подхилват Сигурно са можели да си останат вкъщи с тия рани, но за нищо на света не са искали да пропуснат тоя момент, И аз им се ухилвам, та да видят.
Любезно и търпеливо Старшата започва да обяснява на Макмърфи колко безотговорно, колко детински се е държал, пита го не се ли срамува, задето бил избухнал така като някой хлапак. Той отвръща, че май не се срамува, и й казва да кара по-нататък.
Тя му разправя как вчера следобед на специално групово занимание пациентите от долното отделение се били съгласили с мнението на персонала, че не би било зле да го подложат на шокова терапия — освен ако не си осъзнае грешката. Всъщност той просто трябва да си признае, че е виновен, да покаже, да демонстрира разум, и тоя път лечението ще бъде отменено. Наредените в кръг лица чакат и наблюдават. Сестрата казва, че всичко зависи от него.
— Така ли? — пита той. — Носите ли документ да го подпиша?
— Не, но ако мислите, че е необ…
— А щом си дойдохме на думата, защо не вземете да добавите и още някои неща, та да ви се махнат и те от главата — като например, че участвам в заговор за сваляне на правителството или, че според мен във вашето отделение се живее най-добре откъдето и да било другаде отсам Хавайските острови — нали се сещате, ей такива работи.
— Не мисля, че…
— А след като подпиша, ми донесете одеяло и пакет червенокръстки цигари. О-хооо, има какво да се научи от вас, уважаема!
— Рандъл, ние се опитваме да ви помогнем.
Но той вече се е изправил на крака, почесва се по корема и тръгва покрай нея и черните момчета отзаде й към масите за карти.
— Така-а-а, на коя маса играете покер, братлета?…
Сестрата гледа минута-две след него, после отива в Сестринската стая, за да използва телефона.
Двама цветнокожи и един бял санитар с къдрава руса коса ни повеждат към Централната сграда. По пътя Макмърфи се заприказва с белия санитар, сякаш въобще нищо не го тревожи.
По тревата е полепнал скреж и двамата цветнокожи санитари пред нас димят през носовете си като локомотиви. Слънцето се врязва между облаците и осветява скрежа, всичко наоколо ни се изпълва с бляскави искрички. Накокошинените от студа врабци човъркат между искрите, търсят семена. Ние сечем през проскърцващата трева, покрай дупките на лалугерите, където видях кучето. Студът искри/Вътре дупките, докъдето се виждат, са покрити със скреж.
Тоя скреж го чувствам в корема си.
Стигаме до вратата, зад нея се чува някакъв шум като жужене на пчели. Пред нас има двама души, те се олюляват от червените хапчета, единият хленчи като бебе, казва:
— Такъв е моят кръст, благодаря ти, Господи, това е всичкото, което имам, благодаря ти, Господи…
Другият казва:
— Кураж, кураж.
Това е спасителят от басейна. Той също подсмърча.
Но аз няма да плача, нито да викам. Щом съм с Макмърфи.
Техникът ни нарежда да си свалим обувките и Макмърфи го пита дали освен това ще ни разцепят гащите и ще ни обръснат главите. Техникът казва, че няма да имаме тоя късмет.
Металната врата ни гледа със своите очи-нитове.
Вратата се отваря и всмуква първия. Спасителят не се помръдва. Черното табло вътре в стаята изпуска лъч, подобен на неонов дим, който се насочва към челото му с белезите от шпайковете и го повлича навътре като куче за верижка. Преди да се затвори вратата, лъчът го завърта три пъти и лицето му се сгърчва от страх.
— Ъ, едно! Ъ, два! Ъ, три! — простенва той.
Чувам ги вътре как му разбиват челото, сякаш е капак на люк, чувам как тракат и заяждат зъбците.
Вратата се отваря от напиращия дим, отвътре излиза първият човек върху количка на колелца и ме обхваща с поглед. Ах, това лице. Количката се връща и тоя път извежда спасителя. Просто чувам как невидимите зрители скандират името му.
Техникът казва:
— Следващите.
Студеният замръзнал под пука под краката ни Над главите ни скимти светлината, неоновите лампи са дълги, бели и ледени. Мирише ми на графитна смазка, като в гараж. Мирише ми на киселината на страха. Горе, нависоко, има едно малко прозорче и през него виждам накокошинените врабци, нанизани на телеграфна жица като кафяви мъниста. Сгушили са глави в перушината си заради студа. Кокалите ми сякаш са кухи отвътре и през тях фучи вятърът, все по-силно и по-силно, въздушно нападение! Въздушно нападение!