— Вожде, стига си викал…
Въздушно нападение!
— Успокой топката. Аз ще бъда пръв. Черепът ми е прекалено твърд, за да ме заболи. А ако мен не ме заболи, и тебе няма да те заболи.
Сам се покатерва на масата и разперва ръце, наглася се според силуета, очертан от многобройните тела. Закопчалките го стисват за китките и глезените, прилепят го към силуета. Една ръка сваля часовника му, спечелен от Сканлън, и го захвърля до таблото, той се разтваря, зъбчатите колелца и дългата, трептяща спираловидна пружина изскачат навън до таблото и остават там.
Той ни най-малко не изглежда уплашен. Продължава да ми се хили.
Намазват му слепоочията с графитна смазка.
— Какво е това? — пита Макмърфи.
— Проводник — отговаря техникът.
— О, значи, ме миропомазваш с проводник? А няма ли да ми сложиш и трънен венец?
Те продължават да мажат. Той запява и ръцете им се разтреперват.
„Вземи мехлема билков, Чарли…“
Върху графитната смазка на слепоочията му слагат ония неща, дето са като слушалки за радио, същински венец от сребърни тръни. Опитват се да го накарат да млъкне, да не пее, като му дават да захапе един гумен маркуч.
„Направен от лечебен ланолин.“
Завъртат някакви дискове, машината потреперва, две механични ръце грабват два поялника и се надвесват над него. Той ми смига и започва да ми разправя нещо, доста неразбрано, казва ми нещо с маркуча в устата, точно когато поялниците се приближават съвсем до сребърните слушалки на слепоочията му — блясват дъги, Макмърфи се вдървява, извива се на мост над масата, така че на нея остават само китките и глезените му, от сплескания край на маркуча се чува някакъв звук като „Айиии!“, а той целият се посипва с искри.
Навън, оттатък прозореца, врабците цвъкат от жицата, че чак пара излиза.
Претъркулват го на количката, тялото още се тресе, лицето е снежнобяло. Корозия. Галванична киселина. Техникът се обръща към мене.
С тоя мечок трябва да се внимава. Него го знам. Дръжте го!
Това вече не е въпрос на воля.
Дръжте го! По дяволите. Ще видят тия, дето не взимат секонал!
Закопчалките захапват китките и глезените ми.
В графитната смазка има железни стърготини, които ми дращят слепоочията.
Когато ми смигна, той ми каза нещо. Каза ми нещо.
Над мен се надвесва човек, доближава два поялника към обръча на главата ми.
Машината се навежда над мене.
ВЪЗДУШНО НАПАДЕНИЕ.
С единствен скок прехвърлям склона и ни напред, и ни назад, та ти си вече в твоя а-а-а.
Изскачаме от тръстиката на железопътната линия. Аз допирам ухо до релсата и тя ми опарва бузата.
— Нищо няма, нито насам, нито натам — казвам, — поне на стотина километра…
— Хъм — изсумтява Татко.
— Спомням си, че по-рано се ослушвахме за биволи, като забивахме нож в земята, и стисвахме дръжката между зъбите, така стадото го чувахме отдалече, нали?
— Хъм — повтаря той, но му е приятно.
От другата страна на линията се вижда пояс от житни стръкове, останали от миналата година. Отдолу има мишки, казва кучето.
— Нагоре или надолу по линията да тръгнем, а момче?
— Да я пресечем, тъй казва старото куче.
— Това куче не е ловец.
— Ще свърши работа. Оттатък има птици, така казва кучето.
— А твоят стар баща ти казва, че е по-добре да тръгнем нагоре по линията.
— Не, кучето казва минем оттатък, в житото.
Оттатък — и в следващия миг виждам сумата хора по цялата линия, които гърмят по фазаните като луди. Изглежда, нашто куче е изтичало много напред и е прогонило всичките птици от житото към линията.
Кучето хвана три мишки.
…Господи, Господи, ГОСПОДИ, ГОСПОДИ… широкоплещест и голям, и мига като звезда.
О, Господи, пак мравки, и тоя път хапят здравата, тия иглоноги гадове! Помниш ли, като намерихме мравки с вкус на туршия с копър? Ха-ха! Ти каза, че не са като туршия с копър, а аз казах, че са, и майка ти щеше да ми изпие индианската кръвчица, като чу: Какво? Значи, учиш детето да яде буболечки!
Уф. Едно истинско индианско дете трябва да знае как да оцелее, като яде всичко, което е за ядене и което няма първо то да го изяде.
Ние не сме индианци. Ние сме цивилизовани хора и това го запомни добре.
Татко, ти ми каза: Като умра, забоди ме на небето.
Маминото име беше Бромдън. И все още е Бромдън. Татко каза, че е роден само с едно име, роден е направо с него, ей така, както телето се пльосва в разтвореното одеяло, когато кравата не ще да легне, а стои права. Ти А Милатуна, Борът-Който-Стърчи-Най-Високо-в-Планината, И аз съм най-големият индианец в щата Орегон, ей Богу, а може би и в Калифорния и Айдахо. Направо с него съм роден.