Върви на майната си, бледолики, рече Чичо Тичащия-и-Скачащ-Вълк и взе да си свива цигара. Никога няма да ги кажа.
Високо, високо, високо в планината, високо в леглото на един бор, тя сподиря вятъра с тази своя стара ръка и брои облаците в ритъма на онази стара песен:
Какво каза той като ми смигна?
Свири оркестър. Виж — небето, Четвърти юли е.
Заровете си почиват.
Пак ме почнаха с машината… Чудя се…
Какво ми каза той?
…чудя се как успя Макмърфи да ме направи пак голям.
Той каза, Кураж.
Те са там, отвън. Черните момчета в белите дрехи, пикаят отдолу под вратата към мен, а после влизат и ми се карат, че съм бил намокрил шестте възглавници, върху които лежа! Числото шест. Мислех, че стаята е зар. Числото едно, змийското око там горе, кръгът, бялото светло петно на тавана… дето го гледах в тая малка четвъртита стая… означава, че навън е тъмно. Колко ли часа съм бил аут? Има малко мъгла, но аз няма да се измъкна и да се скрия в нея. Не… никога вече…
Аз стоя, изправих се бавно, гърбът между раменете ми е изтръпнал. Белите възглавници на пода в Изолационното са мокри, защото съм ги напикал, докато съм бил аут. Все още не мога да си спомня всичко, но разтърквам очи и се мъча да си избистря главата. Сам се свестих. По-рано никога не се бях опитвал сам да се свестявам.
Дотътрих се до кръглото замрежено прозорче на вратата и почуках по него с юмрук. Видях, че по коридора се зададе един санитар с поднос за мен и разбрах, че тоя път съм ги бил.
Беше време, когато след шоково лечение в продължение на две седмици аз се движех като в мъгла, чувствах се объркан и замаян, като в просъница, тази сивкава зона между светлото и тъмното, между съня и бодърстването, между живота и смъртта, когато знаеш, че вече си в съзнание, но все още не знаеш какъв ден е, нито кой си, нито пък какъв смисъл има да идваш на себе си — в продължение на цели две седмици. Ако нямаш причини да се свестяваш, можеш да си витаеш колкото си искаш из тая сива зона, но ако много ти се ще да се опомниш, то тогава, това го разбрах, можеш сам да се пребориш с нея. Тоя път аз се преборих с нея и дойдох на себе си за не повече от ден, за първи път толкова бързо.
И когато главата ми най-после се прочисти от мъглата, на мен ми се струваше, че се измъквам от вода; в която съм се гмурнал преди много време, че излизам на повърхността й, след като сто години съм стоял отдолу. Повече такива лечения не ми приложиха.
В течение на седмицата Макмърфи го подложиха още три пъти на шокова терапия. Щом почнеше да се съвзема и окото му беше готово за намигане, мис Рачид пристигаше заедно с доктора и те двамата му казваха, че ако е осъзнал грешката си, може да се върне в отделението за лечение. А той, виждайки, че всичките тия лица при Буйните са обърнати към него и чакат, вирваше нос и отвръщаше на сестрата, че за съжаление има само един живот, който да отдаде на родината си, и че ако ще тя да му целуне задника, той пак няма да напусне кораба. И толкоз!
После ставаше и се покланяше наляво-надясно на момчетата, които му се хилеха, а сестрата повеждаше доктора към Сестринската стая, за да телефонират оттам в Централната сграда и да се разпоредят за нова терапия.
Веднъж, точно когато тя се обърна, за да си излезе, Макмърфи се присегна и я ощипа през престилката, при което лицето й стана червено като косата му. Мисля, че ако го нямаше доктора, който едва прикри усмивката си, Старшата щеше да му зашлеви един през лицето.
Опитах се да го придумам да й тръгне по гайдата, та да се отърве от тия терапии, но той се изсмя и каза, че те само му зареждали батерията, ей така, безплатно.
— Когато се измъкна оттука, първата жена, която ще си има работа с мистър Макмърфи Червенокосия, десетхилядиватовия психопат, ще блесне като игрален автомат и от нея ще се изръсят сребърни монети! Не, хич не ме е страх от нещастното им зарядно устройство.
Той твърдеше, че не го боли. Даже не си взимаше хапчетата. Но всеки път, когато високоговорителят му нареждаше да остави закуската и да се подготви да върви в Първи Корпус, мускулите на челюстите му се изпъваха, а лицето му изгубваше цвета си, изглеждаше уплашено и някак по-слабо — превръщаше се в лицето, чието отражение бях видял в предното стъкло на колата, когато се връщахме от морето.
В края на седмицата аз се прибрах в нашето отделение. Исках да му кажа много неща, преди да си тръгна, но той току-що се бе върнал от терапия и само седеше и следеше с поглед пингпонговата топка — сякаш бе завързан за нея. Цветнокожият санитар и оня белият ме заведоха долу и ме оставиха в нашето отделение, като заключиха вратата зад мене. След Буйните тук ми се струваше страшно тихо. Тръгнах към дневната и, кой знае защо, спрях на прага й; всички се извърнаха към мене и ме погледнаха по-различно от преди. Лицата им светнаха, сякаш озарени от блясъка на циркова рампа.