— Пред вас е Дивака, който счупи ръката… на черното момче! — задърдори Хардинг. — Е-хей, погледнете го, погледнете го.
Аз им се ухилих и за първи път разбрах как се е чувствал Макмърфи през всичките тия месеци, когато същите тези лица му се хилеха насреща.
Момчетата ме наобиколиха, искаха да им разкажа всичко; как се държи той там горе? Какво прави? Вярно ли е това, дето се говори във физкултурния салон, че всеки ден му фраскали електрошок и той после само се отърсвал, сякаш излизал от вода, а двамата с техника си записвали колко време след като го докоснат полюсите, можел да си държи очите отворени.
Казах им каквото можах и никой май не се замисли как така изведнъж проговорих, как така някой, когото открай време са смятали за глухоням, говори и чува като всички други хора. Казах им, че всичко, което са чули, е вярно и им изтърсих още няколко измислици от себе си. Те така се смяха на някои от нещата, дето ги беше казал на сестрата, че даже двамата Безмозъчни отсреща се захилиха под мокрите си чаршафи и засумтяха в такт със смеха си, сякаш разбираха за какво става въпрос.
Когато на груповото занимание на следващия ден самата сестра постави въпроса за пациента Макмърфи, като каза, че кой знае поради каква причина, той явно не реагира на електрошоковата терапия и че може би ще се наложи да предприемат някои по-драстични мерки, за да успеят да го наелектризират, Хардинг подхвърли:
— Възможно е, но, доколкото разбрах, на него не му е било трудно да ви наелектризира вас, мис Рачид.
Всички други в стаята се разкискаха, а тя така се обърка и изчерви, че повече не повдигна този въпрос.
Явно, докато Макмърфи е горе и момчетата не могат да видят какво прави тя с него, той ще расте в очите им и ще се превръща почти в легенда. Щом го няма човека, неговата слабост не се вижда, затова сестрата реши да го върне пак в нашето отделение. Мислеше си, така момчетата сами ще разберат, че и той е уязвим като всеки друг. Едва ли ще продължат да го смятат за герой, ако седи по цял ден в дневната в шоков унес.
Момчетата предчувстваха това, ясно им беше, че докато той се намира в отделението пред очите им, тя ще го подлага на електрошок веднага щом се опомни от предишния. Затова ние с Хардинг, Сканлън и Фредриксън взехме да разсъждаваме как да го убедим, че ще е най-добре да избяга от болницата. И когато в събота той се прибра в отделението — влезе в дневната наперено като боксьор на ринг, стисна ръце над главата си и обяви, че шампионът се е завърнал, — ние вече бяхме готови с плана си. Ще изчакаме да се стъмни, тогава ще подпалим един дюшек и когато дойдат пожарникарите, ще го избутаме през вратата. Планът ни се струваше толкова чудесен, че не виждахме как ще може да ни откаже.
Но бяхме забравили за уговорката му с Канди — същия тоя ден тя трябваше да се промъкне в отделението и да се срещне с Били.
Доведоха го при нас към десет сутринта:
— Целият съм зареден с енергия, братлета; горе ми провериха контактите и ми почистиха наконечниците, та сега светя като индукционна бобина на форд, модел Т. Нали сте ги използвали тия бобини по Халоуин? Дзин! Страхотен кеф.
И тръгна да обикаля из отделението, по-голям откогато и да било, разля кофа с мръсна вода пред вратата на Сестринската стая, лепна бучка масло върху белите велурени обувки на ниското черно момче, без то да забележи; през целия обяд едва сдържахме кикота си, когато маслото се разтопи и се получи някакъв цвят, който Хардинг нарече „многозначително жълто“ — по-голям откогато и да било, и щом само се допреше до някоя от сестрите-стажантки, тя изпискваше, опулваше очи и припваше по коридора, като си търкаше хълбока.
Ние му разказахме нашия план, но той ни рече, че имало време и ни припомни за срещата на Били.
— Не трябва да разочароваме Били, братлета, И то тъкмо когато се е решил да се прости с девствеността си. Пък и ако успеем да уредим всичко, ще се повеселим здравата; нека го кажем така, ще се повеселим за мой изпроводяк.
През този уикенд дежурна беше Старшата — не й се искаше да пропусне неговото завръщане — и тя реши, че ще е най-добре да проведем занимание, та да изясним един въпрос, По време на заниманието тя пак се опита да прокара идеята си за по-драстичните мерки, като настоя докторът да обмисли тази възможност, „преди да е станало твърде късно, за да се помогне на пациента“. Но докато сестрата говореше, Макмърфи така намигаше, така се прозяваше и оригваше, че накрая тя млъкна; тогава той шашна и доктора, и другите пациенти, като се съгласи напълно с нея.