— Докторе, сигурно е права; я гледай колко добре ми подействаха тия няколко пършиви волта. Може би ако удвоим заряда, ще хващам и осми канал, като Мартини, омръзнало ми е да лежа в кревата и да зяпам само четвърти канал, с новините и времето.
Сестрата се прокашля, опитвайки се да поеме отново заниманието в свои ръце.
— Мистър Макмърфи, аз нямах предвид допълнителна шокова терапия…
— А какво, мадам?
— Исках да предложа да обсъдим въпроса за операция. Всъщност, една съвсем проста операция Досега неведнъж сме успявали да задушим агресивните наклонности на някои враждебно настроени пациенти…
— Враждебно настроени? Но, мадам, аз съм дружелюбен като паленце. Почти две седмици не съм и лизнал от черната кръвчица на нито един санитар. Никаква причина нямате да ме режете.
Тя пусна нейната си усмивка, един вид, нека я разбере колко му съчувства.
— Рандъл, никой няма да ви реже…
— Освен това — продължи той, — няма никакъв смисъл да ми ги кръцкате; в нощното си шкафче имам друг чифт.
— Друг… чифт?
— Ами да, докторе, големи колкото бейзболни топки.
— Мистър Макмърфи! — Усмивката й се счупи като стъкло, щом осъзна, че й се подиграват.
— Е да, но все пак не са ненормално големи.
Той продължи в същия дух, додето стана време да си лягаме. В отделението вече цареше някакво празнично настроение, пациентите обсъждаха шепнешком възможността да си направят едно гуляйче, ако момичето пристигне с нещо за поркане. Всички се опитваха да уловят погледа на Били, хилеха му се, намигаха му. А когато се наредихме, за да си получим лекарствата, Макмърфи се приближи до сестрата с кръстчето и рожденото петно и я попита може ли да получи повече витамини. Тя го погледна изненадано, каза, че не вижда защо пък не и му даде няколко хапчета големи колкото птичи яйца. Той си ги пъхна в джоба.
— Няма ли да ги глътнете? — попита тя.
— Аз ли? О, Господи, не, нямам нужда аз от витамини. Поисках ги за Били Бибит. Напоследък ми се вижда нещо заслабнал — сигурно е анемичен.
— Тогава защо не ги дадете на Били?
— Ще му ги дам, миличка, ще му ги дам, само че ще почакам до полунощ, тогава ще са му най-необходими. — И тръгна към спалното, преметнал ръка около зачервената шия на Били; на минаване покрай Хардинг и мене смигна на Хардинг, а мене ме ръгна в ребрата с големия си палец, като остави сестрата да се блещи в Сестринската стая и да разлива вода по краката си.
Трябва да знаете едно нещо за Били Бибит: въпреки бръчките по лицето и сивите нишки в косите му, той все още приличаше на дете — на някое от ония босоноги хлапета с дълги заешки уши, с лунички и кривонделести зъби, които си подсвиркват от календарите, влачейки след себе си в прахта връзка риба — и въпреки това ни най-малко не беше дете. Човек винаги се изненадваше, като го видеше до някой от другите мъже, защото той си беше нормално висок и, погледнат по-отблизо, нямаше нито заешки уши, нито лунички, нито разкривени зъби и всъщност беше на трийсет и няколко години.
Само веднъж го чух да си казва годините, по-точно истината е, че подслушах един негов разговор с майка му долу във фоайето. Тя работеше като регистраторка, беше масивна, здрава на вид жена, чиято коса менеше цвета си на всеки няколко месеца — от руса на синя, на черна и пак на руса; беше съседка и, доколкото знаех, близка приятелка на Старшата. Щом тръгнехме нанякъде, Били трябваше да спре пред гишето и да й подложи алената си буза и да му лепне една целувка. Не само Били, но и всички ние останали се притеснявахме от тая работа, поради което никой не му се подиграваше, дори и Макмърфи.
Един следобед, вече не си спомням точно кога, щяха да ни водя в града, но преди да излезем, се наложи да почакаме, докато едно от черните момчета се обади по телефона на своя букмейкър Някои от нас седнаха на големите, облицовани в изкуствена кожа канапета във фоайето, а други навън, под лъчите на ранното следобедно слънце. Билиевата майка се възползва от случая — остави си работата, измъкна се от гишето, поведе момчето си за ръка навън и двамата се настаниха на тревата. Тя седна вдървено, с изправена глава, и опна напред късите си, закръглени крака, обути в найлонови чорапи с цвят на салам, и Били легна до нея и зарови глава в скута й, като й позволи да го гъделичка в ухото с едно глухарче. Били взе да разправя, че ще трябва да се ожени и че някой ден ще се запише в университета. Майка му го гъделичкаше с пухчето и се изсмя на тия глупости.
— Пиленце, ама ти имаш още толкова много време за тези неща. Целият живот е пред теб.
— Аз съм на трийсет и една години, мамо?