Тя се изсмя и го погъделичка със стръкчето.
— Пиленце, ама аз приличам ли ти на майка на мъж на средна възраст?
Сбърчи нос и му изпрати по въздуха шумна, влажна целувка, и аз трябваше да се съглася, че тя не приличаше въобще на никаква майка. Самият аз повярвах, че Били е на трийсет и една години едва по-после, когато се примъкнах по-близо до него и погледнах крадешком рождената дата на гривната му.
Към полунощ, когато Джийвър, другото черно момче, и сестрата си отидоха и на смяна застъпи оня цветнокожият, мистър Търкъл, Макмърфи и Били вече бяха станали и сигурно гълтаха витамините, предположих аз. Измъкнах се от леглото си, метнах си халата и тръгнах към дневната, където те двамата приказваха с мистър Търкъл. Дойдоха също Хардинг, Сканлън, Сифелт и още няколко момчета. Макмърфи обясняваше на мистър Търкъл какво да направи, ако пристигне момичето — всъщност по-скоро му напомняше, тъй като те, изглежда, вече бяха говорили по тоя въпрос преди две-три седмици. Макмърфи каза, че момичето трябва да влезе през прозореца, вместо да рискуват да минава през фоайето, където може да е нощната надзирателка. После трябва да се отключи Изолационното. Ама да, прекрасно убежище за медения месец на двамата влюбени. Напълно изолирано. („Ъ-ъ-ъ, Макмърфи“ — опитваше се да измучи нещо Били.) И да не се палят лампите, инак надзирателката може да забележи. И да се заключи вратата на спалното, за да не се събудят всичките олигавени Хроници, И да се пази тишина, ние не искаме да ги смущаваме.
— Ех пък и ти, М-М-Мак — обади се Били. Мистър Търкъл все кимаше и тресеше глава, но създаваше впечатлението, че всеки момент ще заспи. Когато Макмърфи каза: „Смятам, че това е всичко“, мистър Търкъл добави: „Не, не съвсем“ — и остана да се хили в белия си костюм, с голата си жълтеникава глава, дето се люшкаше на върха на шията му като балон на прът.
— Хайде, хайде, Търкъл. Няма да съжаляваш. Тя ще донесе някоя и друга бутилчица.
— Това вече е по-добре — рече мистър Търкъл.
Увисналата му глава се кандилкаше. Той се държеше така, като че едва стои буден. Бях чувал, че работи и през деня, на някакъв хиподрум. Макмърфи се обърна към Били.
— Търкъл напира за нещо повече, Били. Колко даваш, за да станеш мъж?
Преди Били да спре да пелтечи и да отговори, мистър Търкъл поклати глава.
— Тц, не е това. Не ща мангизи. Това сладурче ще ви бутне и нещичко друго, не само бутилки, нали така? За вас ще има и друго, не само бутилки, а, нали?
И той огледа ухилен лицата наоколо си.
Били за малко да избухне, опита се да изпелтечи нещо от сорта, че това е Канди, неговото момиче! Макмърфи го дръпна настрана и му каза да не се тревожи за целомъдрието на своето момиче — додето сам той свърши, Търкъл сигурно ще е толкова пиян и толкова ще му се спи, че няма да може и пръста си да мръдне.
Момичето пак закъсня. Седяхме в дневната по халати и слушахме войнишките истории, които си разправяха Макмърфи и мистър Търкъл. Двамата пушеха подред, като си подаваха една от цигарите на мистър Търкъл, и то по много особен начин, при всяко вдишване задържаха дима, додето им се изцъклят очите. По едно време Хардинг ги попита що за цигара пушат, че така дразни обонянието, а мистър Търкъл каза с хриплив глас:
— Най-обикновена цигара. Ами да. Искаш ли да си дръпнеш?
Били ставаше все по-нервен и по-нервен, страхуваше се, че момичето може да не дойде, страхуваше се, че може да дойде. През цялото време ни питаше защо не идем да си легнем, вместо да висим така в тъмното и студеното като хрътки, които чакат пред кухнята да им подхвърлят някакви остатъци, но ние само му се хилехме насреща. На никой не му се лягаше; въобще не беше студено и ни беше дори много приятно да си седим в полумрака и да слушаме историйките на Макмърфи и мистър Търкъл. На никой не му се спеше, нито пък се безпокоеше, че вече минава два часът, а момичето още не се е появило. Търкъл подхвърли, че тя може би не идва, защото отделението е много тъмно и не може да го налучка. Макмърфи се съгласи, че най-вероятно това е причината и двамата хукнаха по коридора да палят лампите; даже за малко не запалиха силните лампи в спалното, с които ни караха да ставаме сутрин, но Хардинг каза, че така само ще събудят и другите и ще трябва да делим всичко с тях. Те Склониха и решиха вместо това да запалят всичките лампи в кабинета на доктора.
Едва-що осветиха цялото отделение — стана като посред бял ден, — и на прозореца се почука. Макмърфи изтича дотам и си лепна физиономията на стъклото, като си затули очите отстрани с длани, за да вижда. После се отдръпна и ни се ухили.
— Тя върви в нощта и е толкова красива — изрече той. Хвана Били за китката и го повлече към прозореца. — Търкъл, пусни я да влезе. Пусни я при тоя побеснял жребец.