Смесен с концентрата и с портвайна в хартиените медицински чаши, сиропът имаше вкус на детска напитка, но беше силен като кактусовото вино, което пиехме в Далс — в гърлото го чувствахме студен и успокояващ, но в стомаха пареше страхотно. Изгасихме лампите в дневната, настанихме се на столовете и почнахме да го пием. Първите една-две чаши изпихме на големи глътки, сериозно и мълчаливо, сякаш си взимахме лекарството, и все се поглеждахме един друг да видим дали това питие няма да убие някого. Макмърфи и Търкъл ту отпиваха от чашите, ту пушеха от цигарите на Търкъл и пак се разкискаха, когато се впуснаха в разсъждения какво ли ще е да легнеш с оная младичката сестра с рожденото петно, дето беше вечерна смяна.
— Мен ще ме е страх да не ме зашиба с оня нейния кръст на веригата — каза Търкъл. — Бая зор ще видя.
— А мен ще ме е страх — обади се Макмърфи, — че тъкмо когато почне да ми става приятно, тя ще се присегне с термометъра и ще ми премери температурата.
Всички прихнахме. Хардинг спря да се смее тъкмо навреме, за да се включи и той в шегата.
— Или даже още по-лошо — рече той. — Просто си лежи под тебе със страхотно съсредоточен израз на лицето и ти казва — ох, Господи, слушайте, — казва ти колко ти е пулсът!
— Олеле… стига…
— Или даже, просто си лежи под тебе и ти измерва едновременно и пулса, и температурата, ей така, без инструменти!
— Ох, олеле, ще се пръсна, стига…
От смях се изпонатъркаляхме по канапетата, просълзени и полузадушени. Момичетата така се размекнаха от кикотенето, че за да се изправят, трябваше да се опитват два-три пъти.
— Ще… отида да се изпишкам — каза по-едрата и криволичейки, тръгна със смях към клозета.
Само че сбърка вратата и се набута в спалното, а ние всички си зашъткахме с пръст на устните и зачакахме; накрая я чухме как изпищя, а полковник Матърсън изрева: „Възглавницата е… кон!“ — и се втурна по петите й с инвалидния си стол.
Сифелт откара полковника обратно в спалното и лично показа на момичето къде е тоалетната. Обясни й, че обикновено я използват само мъже, но той ще стои на вратата, докато тя е вътре, за да не би някой да попречи на уединението й, ще я пази от натрапници, по дяволите. Санди му благодари тържествено и му стисна ръката, двамата си казаха довиждане, но докато тя беше вътре, ето че полковникът отново изскочи от спалното със стола си и Сифелт едва го удържа да не се вмъкне в клозета. Когато момичето се появи на вратата, той се опитваше с крак да отблъсне набезите на стола, а ние само подклаждахме свадата, като викахме ту за единия, ту за другия. Момичето помогна на Сифелт да натика полковника обратно в кревата, а след това двамата се разтанцуваха по коридорите под акомпанимента на музика, която никой не чуваше.
Хардинг пиеше, гледаше и клатеше глава.
— Не, това не се случва в действителност. Всичко това е обща работа на Кафка, Марк Твен и Мартини.
Макмърфи и Търкъл се безпокояха, че може би все още доста лампи са запалени, затова взеха, че изгасиха всичко, което светеше по коридора, дори нископоставените лампички, и настъпи пълен мрак. Търкъл извади фенерчета и ние заиграхме на гоненица из коридора с инвалидните столове от склада; голяма веселба падна, додето по едно време чухме виковете на Сифелт и го заварихме да се гърчи проснат на земята до онова едрото момиче Санди. Тя седеше на пода, четкаше си полата и наблюдаваше Сифелт.
— Такова чудо досега не ми се беше случвало — каза тя тихо, със страхопочитание.
Фредриксън коленичи до приятеля си и пъхна един портфейл между зъбите му, за да не си глътне езика, след което му помогна да си закопчее панталоните.
— Как си, Сиф? Сиф?
Сифелт не отвори очи, но вдигна отпуснатата си ръка и измъкна портфейла от устата си. После се ухили през лигите.
— Нищо ми няма — каза той. — Дайте ми лекарството и ме пуснете на воля.
— Ама наистина ли имаш нужда от лекарство, Сиф?
— Лекарство.
— Лекарство — викна през рамото си Фредриксън, все още на колене.
— Лекарство — повтори Хардинг и махна с фенерчето си към стаята с лекарствата.
И тръгна натам под изцъкления поглед на Санди. Тя седеше до Сифелт и го галеше по главата, безкрайно озадачена.