Макмърфи каза, че всичко това му звучало като телевизионен сценарий и било толкова нелепо, че нямало как да не хване място, и похвали Хардинг за съобразителността. Хардинг обясни, че планът си има и добрите страни; сестрата няма да държи отговорни другите пациенти, Търкъл няма да си изгуби работата и Макмърфи ще се измъкне от отделението Каза, че момичетата могат да го откарат в Канада или в Тихуана, или дори, ако иска, в Невада и той ще бъде в пълна безопасност полицията не се натяга много-много да търси избягали пациенти, тъй като деветдесет процента от тях винаги се връщат след няколко дни — пияни и останали без пукната пара, те сами драпат за безплатната храна и квартира. Докато изпием сиропа за кашлица, поговорихме още малко по този въпрос. Накрая се изчерпахме и млъкнахме. Хардинг си седна на мястото.
Макмърфи свали ръка от момичето и погледна замислено мен, после Хардинг; лицето му отново бе приело онова особено, изтощено изражение. Попита ни нас какво ще правим, защо не вземем да си съберем дрешките и да тръгнем с него?
— Аз още не съм съвсем готов, Мак — отвърна Хардинг.
— Тогава защо мислиш, че аз съм?
Хардинг го изгледа мълчаливо, после се усмихна и каза:
— Не, ти не ме разбра. Аз ще бъда готов след няколко седмици. Но искам да си изляза оттук сам, направо през предната врата, след традиционната почерпка и прочие. Искам в определения час жена ми да дойде тук с кола и да ме вземе. Искам те да разберат, че мога да го направя по този начин.
Макмърфи кимна.
— А ти, Вожде?
— Аз мисля, че съм готов. Само че още не знам къде искам да отида. Пък и след като ти си заминеш, някой ще трябва да остане тука две-три седмици, за да не би нещата да тръгнат пак по старому.
— Ами Били, ами Сифелт, Фредриксън и останалите?
— Всеки си решава сам — обясни Хардинг. — И те като нас си имат все още някакви проблеми. Все още в много отношения са болни хора. Но едно е поне хубавото: сега те са болни хора. Вече не са зайци, Мак. Може би някой ден ще оздравеят. Не знам.
Макмърфи се замисли, загледан в ръцете си. После вдигна очи към Хардинг.
— Хардинг, какво значи това? Какво става?
— Имаш предвид всичко това ли?
Макмърфи кимна.
Хардинг поклати глава.
— Струва ми се, че не мога да ти отговоря. Е, мога да ти замотая главата с разни фройдистки причини и донякъде ще бъда прав. Но ти искаш причините за причините, а тях не съм в състояние да ти дам. Или поне що се отнася до другите. Колкото до мене? Вина. Срам. Страх. Чувство за малоценност. Още в ранната си възраст открих, че съм — меко казано, различен. Тази дума е по-правилна, по-обща от другата Аз си позволявах някои деяния, които нашето общество счита за срамни. И се разболях. Но не заради деянията, о не, а заради усещането, че огромният безпощаден показалец на обществото е насочен към мен и милионите скандират гръмогласно: „Срамота! Срамота! Срамота!“ Ето така действа обществото спрямо онзи, който е различен.
— Аз съм различен — каза Макмърфи. — Защо на мен не ми се е случвало нищо такова? Откак се помня, мен все ме преследват за това или за онова, но не полудях от тая работа.
— Така е, прав си. Не си полудял. Аз не ти казах, че причината, която важи за мен, е единствената възможна. Макар че някога, преди години, още като младеж, си бях втълпил, че човек може да се побърка само ако обществото се отнесе зле с него. Ти обаче ме накара да преразгледам теорията си. Има нещо друго, приятелю, което повлича хората, силните хора като теб, по пътя към лудостта.
— И к’во е то? Не че съм съгласен с тебе, въобще не съм тръгнал да полудявам, но все пак какво е това друго нещо?
— Това сме ние. — Той описа кръг около себе си със своята нежна, бяла ръка и повтори: — Ние.
— Глупости — каза Макмърфи неуверено, засмя се и стана, като изправи на крака и момичето. Взря се с присвити очи в мътното стъкло на часовника. — Наближава пет часът. Трябва да дремна леко преди знаменитото си бягство. Има още два часа, докато дойде сутрешната смяна; да оставим Били и Канди още малко заедно. Ще се чупя към шест часа. Санди, душичке, може би един час в спалното ще ни поободри. А, к’во ще кажеш? Утре ни чака дълъг път, до Канада ли, до Мексико ли, докъдето решим.
Станахме и ние тримата с Търкъл и Хардинг. Всички все още бяхме доста нестабилни в краката, доста пияни, но освен от алкохола главите ни бяха замаяни от някакво размекващо чувство на тъга. Търкъл каза, че след час ще натири Макмърфи и момичето от леглото.