— И мен ме събуди — рече Хардинг. — Искам, като тръгнат, да застана на прозореца със сребърен куршум в ръката и да попитам: „Кой бе тоз маскираният мъж?“…
— Хайде стига глупости. И двамата се бухвайте в креватите и не ща повече ни вест, ни кост от вас. Ясно ли е?
Хардинг се ухили и кимна, но аз не казах нищо. Макмърфи протегна ръка и Хардинг я стисна. Макмърфи изпъчи корем като каубой, който излиза заднишката през вратата на някоя от старите преселнически кръчми и намигна.
— Братле, сега, когато го няма Големия Мак, ти пак ще си станеш Тартор на лудите.
После се обърна към мене и сбърчи вежди.
— А теб, Вожде, не те знам какъв можеш да станеш. Ще трябва да се поогледаш. Току-виж, си успял да се цаниш като лошия герой в маризите по телевизията. Както и да е, горе главата.
Стиснах му ръката и всички тръгнахме към спалното. Макмърфи заръча на Търкъл да накъса няколко чаршафа и да ги навърже здраво на възел. Търкъл каза добре. Аз се напъхах в кревата си в полуздрача на спалното; чух ги като си легнаха и Макмърфи с момичето. Чувствах се като вцепенен и ми беше топло. Чух как в коридора мистър Търкъл отвори вратата на килера с бельото, после я затвори, като се оригна силно и продължително. Очите ми свикнаха с тъмнината, тъй че видях как Макмърфи и момичето се сгушиха удобно един в друг — приличаха по-скоро на две изморени малки деца, отколкото на мъж и жена, легнали заедно, за да правят любов.
В този вид ги намериха и черните момчета, когато в шест и половина дойдоха да светнат лампите в спалното.
Много мислих върху това, което стана после, и стигнах до заключението, че то е трябвало да стане и щеше да стане по един или друг начин, ако не тогава, то друг път, дори и мистър Търкъл да беше събудил Макмърфи и двете момичета и да им беше помогнал да избягат от отделението, както беше планът, старшата щеше някак си да разбере какво се е случило, маже би само по изражението на Били, и щеше да направи същото, независимо дали Макмърфи беше там, или го нямаше. И Били щеше да направи същото, Макмърфи щеше да разбере за станалото и щеше да се върне.
Щеше да се почувства задължен да се върне, защото той вече нямаше да може да си седи някъде, далеч от болницата, я в Карсън сити, я в Рино, я другаде и да праска покера, а пък последната карта да остави на Старшата, при това да му я измъкне под носа. Той сякаш се беше уговорил за цялата игра и нямаше начин да развали договора.
Още със ставането ни, из отделението плъзна мълвата за случилото се.
— Какво били вкарали? — питаха ония, които не бяха присъствали. — Курва? В спалното? Господи!
Не само че беше курва, обясняваха им другите, но и беше пияна-заляна. Макмърфи смяташе да я отпрати, преди да дойде сутрешната смяна, но се успа.
— Абе к’ви врели-некипели ни ги разправяш?
— Не са врели-некипели, а светата истина. Нали и аз бях там.
Отначало очевидците говореха за случилото се с някаква стаена гордост и почуда, така както хората разказват, че са видели да гори някой голям хотел, или да се срутва язовирна стена — с тържествено-почтителен тон, тъй като още не е известен дори броят на жертвите, — но колкото повече приказваха, толкова повече ги напускаше тържественото чувство. Щом Старшата и нейните задъхани от бързане черни момчета откриеха нещо ново, като например празното шише от сиропа за кашлица или флотилията от инвалидни столчета, скупчени в дъното на коридора като автомобилчета в Лунапарк без шофьори, пред очите на присъствалите предната нощ се разкриваха изведнъж, с необикновена яснота още подробности и те бързаха да ги разкажат на другите. Черните момчета ни бяха натикали всички в дневната — и Хрониците, и Острите, и сега се въртяхме в кръг, възбудени и объркани. Двамата Безмозъчни старци седяха потънали в завивките си, със стиснати очи и венци. Всички, с изключение на Макмърфи и момичето, бяха още по пижами и чехли. Санди се беше облякла, само дето не си беше сложила обувките и чорапите, които висяха на раменете й, а той беше по черните си гащета на белите китове. Те двамата седяха заедно на едно канапе и се държеха за ръце. Момичето беше задрямало, а Макмърфи се беше облегнал на нея и се хилеше доволно и сънливо.
Без да искаме, нашата тържественост постепенно ни напущаше и ние се развеселихме. Когато сестрата намери купчината хапове, които Хардинг беше пръснал върху Сифелт и момичето, ние се разпръхтяхме и засумтяхме, за да не се разкискаме, а когато от килера с бельото измъкнаха мистър Търкъл, който мигаше на парцали и пъшкаше, целият омотан в стотици метри накъсани чаршафи като някаква мумия с махмурлук, направо вече ревнахме от смях. Старшата отвърна на нашето повишено настроение с бледо подобие на обичайната си усмивчица; всеки пристъп на смях тя отпращаше моментално надолу по гърлото си, така че накрая заприлича на някакъв мехур, който всеки момент може да се пръсне.