Първата ми светкавична мисъл беше да го спра, да го придумам да се задоволи с това, което вече е спечелил, и да й подари последния рунд, но една друга, по-дълбока мисъл заличи първата. Изведнъж осъзнах с кристална яснота, че нито аз, нито който и да е друг от нашата малка групичка ще може да го спре. Че нито доводите на Хардинг, нито моята физическа сила, нито наставленията на полковник Матърсън, нито мрънкането на Сканлън, нито всички ние, взети заедно, ще можем да го спрем.
Ние не можехме да го спрем, защото тъкмо ние го карахме да го направи. Не сестрата, а нашата нужда го тласкаше да се изправи бавно на крака, опрял ръце на дръжките на кожения стол, тласкаше го да стане, да се изправи като някакъв филмов злодей, подчинявайки се на внушенията на своите четирийсет господари. Седмици наред именно ние го бяхме карали да продължава в същия дух, да стои изправен дълго време, след като краката вече не го държаха, седмици наред го бяхме принуждавали да намига, да се хили, да си пробутва номерата дълго време, след като веселото му настроение е било унищожено от искрата между двата електрода.
Ние го карахме да стане, да придърпа нагоре черните си гащета, сякаш са кожени панталони, и с пръст да побутне назад шапката си, сякаш е каубойска — все бавни, механични жестове; а когато тръгна да прекосява стаята, желязото в босите му ходила изкарваше искри от линолеума.
Едва накрая — след като той разби стъклото на вратата и влезе направо през нея, след като тя се обърна към него и на лицето й се изписа такъв ужас, който унищожаваше завинаги всеки друг израз, дето би се опитала да си придаде, след като той я сграбчи и разцепи престилката й отпред отгоре додолу и тя изпищя, след като двете кълбета изскочиха напред и взеха да растат, да растат, по-големи, отколкото си ги бяхме представяли, топли и розови на светлината, и тя изпищя повторно — едва накрая, след като длъжностните лица разбраха, че трите черни момчета няма да се намесят, а само ще стоят и ще гледат, и че те ще трябва да го повалят на земята без тяхна помощ, едва когато докторите, надзирателките и сестрите взеха да къртят тия масивни червени пръсти от бялата плът на гърлото й, сякаш са самите кости на шията й, когато, силно запъхтени, те го оттласнаха от нея, едва тогава той показа, че не е само един здравомислещ, своенравен и твърдоглав човек, изпълняващ тежка задача, която, ще не ще, е трябвало най-после да изпълни.
Той извика. Накрая, когато падаше назад и за секунда видяхме лицето му наопаки, преди да го затрупа на пода купчината бели униформи, той си позволи да извика.
Вик на победено животно, на страх и омраза, на капитулация и предизвикателство — такъв, ако ви се е случвало да ловите мечка или пума, или рис, е последният вик, който надава подгоненото, простреляно и падащо на земята животно, когато кучетата се нахвърлят отгоре му, когато то вече се интересува единствено от себе си и от своята смърт.
Останах в болницата още две-три седмици, за да видя какво ще стане. Всичко се променяше. Сифелт и Фредриксън подписаха заедно, че желаят да бъдат изписани на своя отговорност, два дни след това напуснаха още трима от Острите, а други шестима смениха отделението. Доста разследвания се правеха относно хората в отделението и относно Билиевата смърт, на доктора му бе съобщено, че оставката му ще бъде приета, а той на свой ред им съобщи, че ако искат да го махнат, нека направо го уволнят.
Старшата изкара около седмица в Лечебното, така че известно време отделението ръководеше дребничката сестра японка от Буйните; благодарение на това пациентите успяха да внесат доста промени в реда в отделението. Додето се върне Старшата, Хардинг дори се наложи да отключат отново банята и сам се зае да раздава картите за двайсет и едното, като се опитваше да преправи своя ефирен, тънък глас така, че да наподоби бурията на Макмърфи. Той тъкмо раздаваше картите, когато чу нейния ключ в ключалката.
Всички излязохме от банята в коридора, за да я посрещнем, да я питаме за Макмърфи. Като ни видя да се приближаваме, тя отскочи две крачки назад и за миг си помислих, че може да побегне Едната половина на лицето й беше толкова подута, синя и обезформена, че окото й стоеше съвсем затворено; дебела превръзка покриваше гърлото и. Облечена беше в нова престилка. Някои от момчетата се захилиха, като я погледнаха отпред; макар да беше по-малка, по-тясна и по-колосана от предишната, тази престилка вече не можеше да скрие факта, че Старшата е жена Усмихнат Хардинг се приближи до нея и я попита какво е станало с Мак.
Тя извади малко бележниче и молив от джоба на престилката си и написа на един лист „ще се върне“, след което ни го подаде. Хартията трепереше в ръцете й.